Ники Пелегрино - Рецепта за живот

— Всяка вечер ли спиш с различни мъже? Не ти ли омръзва?

— Не — усмихна се тя. — Много съм добра в секса, Алис. Наистина съм добра. Няма ли да е жалко да не извлека максимума от това?

Нямах нищо против ненаситното удоволствие, което Лейла изпитваше от секса. Това ми напомняше, че случилото се с мен е нещо различно: насилие и омраза, а не страст. Не възприемах мъжете на Лейла като заплаха; привлечени от нея, те не ме забелязваха. На сутринта ги заварвах да пият чай в кухнята и те се държаха много мило, но не проявяваха никакъв интерес към мен.

Често се чувствах самотна и си мислех за Чарли. Близостта му продължаваше да ми липсва. Не ми беше писал от известно време, но знаех, че е все още със Сара Уайт, момичето, което го открадна от мен.

Странно, но винаги съм си мислила, че ще успея да задържа Чарли завинаги. Той съвсем не беше хубав — с белезникава кожа, червеникава коса и почти никакви мигли. Когато след пиянско парти в първи курс го заварих в леглото си, нямах търпение да се отърва от него. Дори тялото му не беше кой знае какво: беше слаб, но тъй като очевидно не си падаше по физическо натоварване, бе някак отпуснат.

Не мога да отрека, че беше умен и много забавен. Разсмиваше ме и след време влезе в живота ми — тясната ми студентска квартира се изпълни с разхвърляните му обувки, дрехи и плочи. Постепенно сложи своя отпечатък върху мен. Започнах да слушам съставите от севера, които харесваше — „Смитс“ и „Бит Кънтри“. Прекарвах с него часове в магазините за грамофонни плочи и гледах филми с чужди субтитри. Напуснах квартирата си и се пренесох в неговата, където имах своя стая и той всяка вечер идваше в моето легло.

Ако по онова време имах истински приятели, те щяха да ме предупредят да не бъда такава тъпачка. Но тогава животът, който водех, бе съвсем нов и всичко в него бе половинчато, особено приятелствата. Чарли беше студент втора година. Представи ме на приятелите си и, като изключим Лейла, те бяха хората, с които се движех. Направо не можех да си представя живота без него.

Точно тогава се появи Сара Уайт. Първият път, когато се сблъсках с нея, бе в религиозния център на кампуса. Посещавахме го, защото сервираха печен фасул или спагети. Естествено, тяхната цел бе след това да те въвлекат в разговори за Бог; Чарли обичаше да спори с тях, а аз — да се нахраня с безплатната храна.

Направи ми впечатление, че Сара му обръща особено внимание, но и през ум не ми минаваше, че тя може да е заплаха. Едва сега си давам сметка, че вероятно се е чувствал поласкан. Това, че не беше хубавец, не значеше, че не е суетен. И Сара се възползва тъкмо от тази негова черта.

Един уикенд отидох да видя майка ми и Сара го бе посетила в нашата квартира. Още щом се върнах, усетих промяната у Чарли. Стори ми се затворен и намусен. Един — два пъти посегна да ме прегърне, след което ме отблъсваше с необяснимо раздразнение. Не мина много и една нощ той не се прибра. Събудих се на другата сутрин сама и осъзнах, че най-вероятно е бил при нея.

Съсипана и унизена, имах чувството, че ще загубя разсъдъка си. Поне се държах по този начин. Лейла с детинска радост ме слушаше, докато й разказвах какви глупости върша. Как нахълтах в дома на Сара, когато Чарли беше там, и избухнах в плач и ридания. Как нощи наред връхлитах в стаята им, правех сцени и всичко възможно да нямат и минута спокойствие.

— Разкажи ми пак как ги намери да обядват в една кръчма и изля халба с бира върху главата й — обичаше да ме провокира Лейла.

След това ме уверяваше, че би отишла и по-далеч, като натрие храната в лицето й или я прободе с вилица. Често ме разсмиваше с описания на всички действия, които съм можела да предприема за отмъщение. Истината е, че се срамувах от постъпките си. Преследвах Чарли и Сара Уайт и се държах като истинска глупачка.

И тъкмо когато си мислех, че няма начин нещата да станат по-лоши, някакъв къдрокос непознат се вмъкна в жилището ми и като видял, че съм сама в леглото, се възползва от шанса си. Оказах се не само изоставена, но и изнасилена, и то само в рамките на няколко седмици. Ако не беше Лейла, която настояваше да отида в Лондон и да поживея в празния апартамент на майка й, не знам какво щеше да стане с мен.

С течение на времето всекидневието ми се завъртя около бистрото и хората, които работеха там. Все повече ми харесваше да се храня с персонала, да си говорим глупости, сврени около масата в кухнята, докато опитваме специалитета за деня. Допълнителните отговорности с изготвяне на дежурствата и смените, както и преброяването на прихода късно вечер, ангажираха съзнанието ми и запълваха деня. Трудно ми бе единствено в понеделник, защото тогава не работехме. Мисълта, че ме чака цял един празен ден, ме плашеше, ето защо започнах да се срещам с Гийон. Когато бе слънчево, обикаляхме с часове Лондон, а ако валеше, ходехме на кино или в някой музей. Той също като мен отчаяно търсеше с какво да запълни свободните си часове.