Ники Пелегрино - Рецепта за живот

Живеейки така икономично, Бабета много рядко посягаше към парите, които двамата с Нунцио получаваха всеки месец за това, че се грижеха за градината на празната съседска къща. „Вила Роза“ бе изолирана от околния свят, сгушена зад високите стени на оградата си. По времето, когато дойдоха тук за първи път, собствениците идваха всяко лято, за да поплуват в морето или да се возят в лодките си. Бабета добре помнеше как всичко наоколо оживяваше. Но от много години насам никой не си правеше труда да идва и къщата имаше занемарен вид. Розовата боя на стените се лющеше и Бабета подозираше, че и покривът е започнал да тече.

Все пак те двамата с Нунцио нямаха грижа за постройката. Плащаха им, за да поддържат терасираната градина, която се спускаше към брега и в която имаше само лимонови и нарови дървета. След като се увериха, че никой не идва с години, бяха си позволили да насадят тук-там в пръстта артишок и малко зелен фасул от най-крехкия сорт.

Бабета с изненада установи, че парите продължаваха да пристигат всеки месец в банковата им сметка. Защо собствениците ги пращаха, след като градината пустееше и нищо не можеше да спре бурените? Така постепенно сумата бе станала внушителна. Винаги когато дъщеря й София идваше от Салерно, Бабета искаше да посетят банката, за да се увери, че парите са все още там.

София не можеше да разбере защо майка й отказва да ги харчи.

— Купи си някаква дреха, мамо, или поне смени пердетата, за да развеселиш къщата си. Достави си някакво удоволствие.

Ала Бабета всеки път поклащаше упорито глава. Тя си имаше всичко необходимо. А и наличието на парите, които се трупаха месец след месец, й създаваше усещане за сигурност.

Подгонена от студения вятър, задухал откъм морето, Бабета внесе дървата и завари Нунцио на същия онзи стол с впит в пламъците на огъня поглед. Какво му ставаше на този човек, недоумяваше тя. Познаваше пристъпите му на лошо настроение. Сестрите й открай време повтаряха, че не е трябвало да се омъжва за мъж от Калабрия — известно бе, че кръвта на тези хора е подгрята от прекалената употреба на чили и в нея текат черни потоци. „Трябваше да избереш някое от местните момчета“, повтаряха те винаги когато тя понечеше да се оплаче от Нунцио.

Дори когато застанаха пред свещеника, тя за миг се бе усъмнила в избора си. Той беше десет години по-голям от нея и съвсем не бе онзи мъж, когото си бе представяла за свой съпруг. Само че вече бе твърде късно. Бе избрала посоката, в която животът й щеше да поеме, и връщане назад нямаше.

С течение на времето двамата с Нунцио свикнаха един с друг. Когато изпаднеше в някое от неговите настроения, тя се затваряше в мазето, докато той не дойдеше пред вратата и плачейки, обещаваше, че няма да се повтори. Случваше се такова мрачно настроение да трае седмици, та дори и месеци и Бабета знаеше, че единственото, което трябва да прави, е да си мълчи, докато нещо в него прещрака и той отново се върне към нея.

Това, което обаче се случваше сега, бе нещо съвсем различно. Не помнеше той да не похване работа през целия ден, все едно колко тъжен или ядосан е, винаги успяваше да вземе лопатата и да излезе в градината. Задачите му бяха да подреже лозовите пръчки през зимата, да подготви земята, за да може тя да насади семената и разсада през пролетта. Обикновено работеше здраво, докато станеше прекалено горещо или настъпеше нощта.

Не се бе случвало да седи на стол от сутринта до вечерта с поглед, вперен в пространството. Не помнеше да е виждала и това изражение — празно и застинало, все едно той бавно и постепенно се затваряше.

Бабета искрено се разтревожи, че мъжът й започва да губи разсъдъка си.

Лейла бе човекът, при когото избягах след изнасилването. Вярвах, че ще ми помогне да подредя отново живота си. През първата година в университета живеехме на един етаж и помня колко зашеметена бях от нейната личност, когато ме черпеше с червено вино и говореше с мен за неща, за които не се бях сещала да помисля дори — например гладната стачка на Боби Сандс или положението в Иран.

Не можех по никакъв начин да устоя на магията, която се излъчваше от нея. Тя бе като рокля, която знаех, че не е за мен, но въпреки това копнея за нея. В живота си на момиче от покрайнините не бях срещала толкова цветен човек.

Тя пиеше бира в кръчмите и твърдеше, че е вегетарианка, въпреки че случайно я бях видяла скрита зад една колона недалеч от магазин, в който се продаваха печива, да поглъща лакомо пържола и пай с бъбреци. Обличаше се в дрехи втора употреба — рокля с мъниста и пайети, мъжко сако, което още миришеше на пури, и вълнено палто.