Ники Пелегрино - Рецепта за живот

Всъщност спалното бельо стана причина да си тръгна. Бяха прибрали завивките от леглото ми, за да ги изследват, но се наложи да си ги поискам обратно, защото бях останала без пукната пара и не можех да си позволя да купувам нови. Криминалистите доста се изненадаха, но все пак ми върнаха всичко. Разопаковах ги и видях, че петната си стоят. Някои бяха оградени със синя креда, а други направо бяха изрязани. Събрах ги и ги хвърлих в боклука.

Изведнъж осъзнах, че не мога да остана повече тук и да се чудя какво да правя с парчетата от моя живот. Трябваше да се махна. Все едно къде.

Прибрах нещата, на които държах, в няколко чанти и взех влак в южна посока. Само Чарли знаеше, че заминавам. Докато се полюшвах в купето, направих план за своето ново начало. Мислех за онова, което ми предстои, като за подарено време, за живот след осемнайсети ноември хиляда деветстотин петдесет и осма година, датата, на която непознатият опря нож в лицето ми. Наблюдавах през прозореца английския пейзаж, опитвах се да забравя миналото и реших да гледам на всеки следващ ден като на подарен. Щях да оползотворя времето както трябва и да изцедя всичко от този живот.

Бабета гледаше към морето и се опитваше да разбере какво съзерцава съпругът й от толкова време. Беше измъкнал на терасата стар стол от ракита и седеше в него, без да мърда, въпреки студа. Човек би помислил, че очаква посещение, но този ден никой нямаше да идва. Обикновено тук рядко се отбиваше човек.

Тази сутрин ги чакаше работа. Бабета бе решила да насади лук — от онзи, крехкия розов лук, който така подхожда на лятната салата. Нунцио винаги излизаше пръв в градината — леко прегърбен забиваше лопатата в пръстта и подготвяше със силните си ръце почвата и оформяше лехите. Сега обаче седеше неподвижен, с поглед, впит в хоризонта.

Лицето и очите му бяха застинали, изобщо не поглеждаше към нея, докато тя се опитваше да насочи вниманието му към себе си, като стържеше с метлата по теракотените плочи на терасата. С ниско нахлупена кафява шапка, той стискаше дръжките на стола, сякаш се боеше, че тя ще се опита да го вдигне оттам.

— Буонджорно , Нунцио — високо рече тя. Бе започнал леко да оглушава.

Съпругът й извърна най-сетне лице към нея — безизразно и с празен поглед.

— Буонджорно е мъртъв, Бабета — промълви той. — Буонджорно е мъртъв. — Сетне отново се извърна към далечината, сякаш нищо не бе казал.

Никога досега не е произнасял нещо толкова странно, помисли си Бабета, докато взимаше лопатата и после, докато обръщаше пръстта в лехата. От време на време вдигаше очи към него, но само колкото да се увери, че стои все така неподвижен, напълно безразличен към онова, с което тя се занимава.

Щом дойде време за обяд, той зае обичайното си място на масата в кухнята и зачака да му сипе. Натопи хляба в димящата гъста супа от фасул и паста, изчака да омекне и бързо и шумно я изсърба. След последната хапка бутна купата, за да бъде прибрана, и се върна на стола от ракита.

С настъпването на нощта влезе вътре, все така безмълвен. Бабета се зави с вълнения си шал и излезе да донесе дърва за огъня. Вечерта бе тиха, лунният сърп сребрееше. Докато вдигаше кошницата с цепеници, тя погледна към планинския склон, където както винаги се белееше статуята на Исус.

Двамата с Нунцио живееха тук от много години — от времето, когато предишният пазач, Умберто Санторо, почина — и всяка нощ тя се изпълваше със спокойствие при вида на фигурата, сякаш бе страж в мрака.

Мястото наистина беше самотно. Нямаха съседи, с които да си поговорят, нито кола, с която да превалят хълма и да отидат в града. Като момиче Бабета живееше недалеч от тук и всяка седмица отиваше със сестрите си в Тривенто, за да продават на пазара кошниците, които бе изработил баща им. Сега обаче по пътя, който се виеше покрай брега, минаваха толкова много коли, че тя никога не би дръзнала да тръгне по него, дори да бе сигурна, че краката й ще издържат разстоянието. Ето защо предпочиташе да си седи тук в компанията на Нунцио и статуята на Исус Спасител.

Естествено, от време на време имаха и посетители. Всеки вторник човекът за зеленчуците минаваше със своя пикап и Бабета му продаваше част от произведеното в градината. В сряда идваше касапина с хладилното камионче и ако имаха нужда от допълнителни пари, Бабета му продаваше няколко пилета или парче прошуто, от онези, които висяха в мазето, след като заколиха последното прасе. През седмица в четвъртък се появяваше рибарят и им предлагаше малки сепии или пакет миди. Тя никога не купуваше по много, а само толкова, колкото да сложи в пастата за вечеря.