Ники Пелегрино - Рецепта за живот

Почти не я видях през следващата година, защото се бе преместила в къща в града при някакви хора, които се обличаха само в оранжево и бяха като обсебени от индийски гуру със странното име Бхагван. Отбих се веднъж да я видя и тя ме почерпи със странен на вкус чай, след което седна на канапето и започна да рисува една и съща рисунка на поредица от листове.

Не се изненадах, когато научих, че Лейла се е отказала от следването, макар да не го одобрявах. А ето че сега правех същото и следвах нейните стъпки към Южен Лондон.

Тя живееше в апартамента на майка си в жилищен блок в Майда Вейл. Вътре беше толкова чисто и бяло, че приличаше по-скоро на операционна.

— Не пипай стените, не пипай стените — непрестанно напомняше Лейла.

Бяха боядисани с боя, по която личеше всяко докосване.

— Защо майка ти не е избрала боя, която може да се чисти?

— Не е същото — отговаряше тя, очевидно повтаряйки нечии чужди слова.

И така придобих навика да минавам през стаите със скръстени на гърдите ръце. Все пак обитавах мястото безплатно и не исках да направя нещо, което да разстрои майката на Лейла при някое от редките й посещения в Лондон. През останалото време тя живееше в къщата си в Южна Франция.

Всеки следобед си купувах „Ивнинг Стандард“ и преглеждах обявите за работа, докато Лейла пушеше до мен френските си цигари. Явих се на няколко интервюта, посетих и агенции за набиране на работна ръка, дори отидох в един ресторант в Ковънт Гардън, но намирането на работа се оказа по-трудно, отколкото си представях. Или аз нямах достатъчно опит, или хората си мислеха, че след като съм по средата на следването си, може много бързо да се отегча.

Майка ми вероятно би могла да ми прати някакви пари, но тя беше твърде разгневена от това, че няма да се дипломирам навреме, а аз не можех да й разкрия причината. Баща ми беше починал отдавна, тя остана сама и основното й занимание беше да се притеснява. Обикновено искаше да си говорим с часове, все за нещо се разстройваше и разплакваше и дълбаеше въпроси, за които предпочитах да не мисля. Предчувствах, че ако й разкажа какво се е случило, ще се почувствам, сякаш отново ме насилват.

— Не успея ли да си намеря скоро работа, не знам какво ще правя — казах една сутрин на Лейла, докато пиех димящия си чай и отварях поредните писма, които отхвърляха кандидатурата ми за работа, а тя пълнеше пепелника с фасове.

— Защо не ме заместиш на моята? — попита тя. Лейла работеше като сервитьорка в малко бистро в квартала.

— А ти какво ще правиш?

Приятелката ми захапа кичур от косата си и само сви рамене.

— Най-вероятно ще живея като Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“.

Само тя можеше да каже нещо толкова смешно.

— И как по-точно — засмях се аз.

— Ще се храня само ако някой мъж ми купи нещо за ядене и ще пия, ако ми поръча шампанско. — Запали нова цигара и се усмихна.

С гарваново черната си коса, очертани с черен молив очи и сочни устни, върху които обичаше да слага яркочервено червило, Лейла бе разкошна красавица. Можех да си представя, че ще успее да живее с онова, което мъжете й купуват.

— В бистрото няма ли да възразят?

— Че на кого му пука?

И така същата вечер се явих в началото на нейната смяна и макар на Роби, салонния управител, да не му стана много приятно, той ми връчи престилката на Лейла и ми позволи да върша нейната работа. Цялата вечер премина в разнасяне на касуле 1и салати с козе сирене. Не можех да балансирам чиниите като по-опитната келнерка и се опитвах да запомня поне две поръчки. Към полунощ краката ме боляха и коленете ми трепереха.

— Ти поне си млада и силна — избоботи готвачът, когато му признах, че съм като разбита. — Представяш ли си как се чувствам аз?

Наля ми чаша червено вино, но забелязах, че не наля на себе си.

— Казвам се Гийон между другото — продължи той. — Грубичко бе от страна на Роби, че не ни представи.

— Аз пък съм Алис — представих се на свой ред. — Приятелка съм на Лейла и, в интерес на истината, тя ми отстъпи работата си.

— Сега разбирам. Роби е бесен на прекрасната Лейла. Според него тя привлича клиенти и може и да е прав. Не че ти не си красива — побърза да добави той.

Засмях се, за да не си помисли, че съм се засегнала. За мен не беше нещо ново, че не мога да се сравнявам с Лейла на външен вид. Винаги съм била дребно безлично създание — твърде ниска и безцветна. Не грозна, но и не отличаваща се с нищо особено.

— Как мислиш, Роби ще ми разреши ли да остана?