Эбби Клементс - Открадни си целувка

— Искам да отида на сафари, с група и гидове — каза тя, като извади от чантата си брошура. Зак се присламчи на дивана до нея и разгледа снимките на лъвове и слонове.

— Яко! — възкликна той с широка усмивка.

Усмивката на Беа засия със същия ентусиазъм, когато му посочи снимките на залези в саваната и хипопотами в сини води.

— Но мамо — заговори Ейдън, — ти току-що излезе от болницата, и лекарите казаха…

— Не се тревожи — побърза да успокои сина си Беа. — Няма да тръгна утре. Но просто разглеждах тази брошура. — Рейчъл видя, че беше на компанията „Трейлфайндърс“, каквато тя самата беше получила преди няколко седмици. — Спомням си как Даяна каза, че искала да отиде на сафари, след като съпругът й я напусна, но бизнесът вървял толкова добре, че решила да изчака. Ами, аз вече нямам такива ангажименти, освен това имам някакви спестявания. Двамата с Дейвид винаги сме искали да пътуваме заедно — в очите й проблеснаха сълзи, но усмивката не напусна лицето й, — но така и не успяхме да го направим.

— Мисля, че Дейвид щеше да се гордее с теб, задето си решила да го направиш сама — обади се Рейчъл, също с насълзени очи.

— Аз също смятам така, бабо, това е чудесна идея — добави Мили.

— Ами, щом настояваш — промълви неохотно Ейдън. — Но първо ще си дадеш време да се възстановиш. И моля те, обещай ми, че ще се пазиш!

— Ще внимавам, разбира се — увери го Беа.

— Добре — каза колебливо Ейдън. — Ами, в такъв случай, в духа на тези новини, май е време да отворим шампанското и да празнуваме.

Той отиде до хладилника, извади бутилката и я отвори с шумно гръмване на тапата.

— Тази година ще ни трябват четири чаши, нали? — подвикна му Рейчъл, като намигна на дъщеря си. Мили се усмихна и стисна ръката й.

— Веднъж в годината, Милс — предупреди Ейдън, изваждайки чашите от шкафа, — така че не се поддавай на щури идеи.

След обяда — сочна пуйка и вкусните лакомства, които им беше приготвила Лори, семейство Мъри се натъркаляха по диваните в хола. Зак разиграваше шаради и като криеше устата си с ръце, подсказваше гръмко верните отговори на баба си.

— Чарли и шоколадовата фабрика! — извика Беа. Мили изохка престорено и се намести, така че да облегне глава върху рамото на баща си.

— Всяка година едно и също, Зак. Не може да продължаваш да мамиш така. Всички те виждаме.

Рейчъл се надигна и взе кутия шоколадови бонбони от масичката.

— Някой иска ли бонбони? — попита тя и поднесе кутията. Отвсякъде се протегнаха нетърпеливи ръце, но Рейчъл подаде картинката с описанието на различните бонбони на Беа, която беше най-отявлената любителка на шоколада в семейството. — Нали ще позволим на баба да си избере първа? Защото тя няма да може да похапва шоколад на сафарито в Африка.

— Знаеш ли какво, Рейч — подхвърли Ейдън с престорено озадачено изражение. — Струва ми се, че май забравихме един подарък. Ти какво мислиш?

— Мисля, че си прав — съгласи се Рейчъл. — Май че нещо е изпаднало от чувала на Дядо Коледа?

Зак се огледа трескаво, търсейки пропуснатия подарък.

— Имаш нещо в чорапа, Зак — обади се Мили, забелязала голям червен пощенски плик да наднича от празния коледен чорап, който беше оставен върху камината.

Зак се втурна да го вземе и дотича обратно до дивана при сестра си.

— Отгоре пише имената и на двама ни — каза той. — Може ли да го отворя? — Мили кимна и той разкъса червения пощенски плик с радостно нетърпение. Вътре имаше кафява картичка във формата на котка.

— Какво пише? — смушка го Мили. Зак разгърна картичката.

— Ваучер — прочете бавно той. Мили се наведе и зачете над рамото му. — Този ваучер дава право на приносителите — това сме ние, Зак — да… — Очите на Мили засияха и тя вдигна ръка към устата си. Ейдън се обърна към Рейчъл и й намигна, докато Мили довърши изречението: — … да получат коте по техен избор.

Понеделник, 25 декември, първият ден на Коледа

— Весела Коледа, весело семейство! — изрече на един дъх Лори в телефонната слушалка.

— Весела Коледа и на теб — отговори Рейчъл. Лори чу поздравите на Мили и Зак. Беше мразовит, ясен ден и Лори усещаше студа дори в добре отопления си апартамент. През заскрежения еркерен прозорец се виждаха колите на улицата, покрити е блещукащ бял скреж.

— Как си прекарвате там? — попита тя.

— Добре сме, благодаря. Много ти благодаря, Лори, за всички приготовления и вкуснотии. Натъпкахме се до пръсване.

— Няма проблем. Това беше най-малкото, което можех да направя. — Лори почувства прилив на топлота при спомена как готвеше в кухнята в Скипли. — Дано само да не съм ви отровила.