Эбби Клементс: Открадни си целувка

За Лори Андреа беше повече сестра, отколкото братовчедка. И двете бяха прехвърлили трийсетте и бяха израснали заедно. И двете бяха наследили тъмната коса и матовата кожа на своите испански майки, но приликата между Андреа и леля Клара свършваше тук — всичко в Андреа беше естествено, от женствените извивки до напълно лишените от грим кафяви очи.

— Ела да седнеш тук — подкани я Андреа, като разчисти място на дивана сред десетките пухкави възглавнички, от които флоралната тапицерия почти не се виждаше. — Е, какво става? Какво те води тук в — тя погледна часовника си — десет и половина сутринта? А пък аз си мислех, че моето работно време е шантаво.

Лори се облегна назад и събитията от тази сутрин я заляха като приливна вълна.

— Направих ужасен гаф в работата.

— Но аз си мислех, че кариерата ти се развива страхотно?

— И аз така мислех — изрече Лори, после прехапа устни. — Но не е така. — Жилото на унижението все още лютеше. Тя беше работила в „Сиймлес“ четири години, упорито градейки репутацията си, и сега, само заради две глупави грешки, всичко се беше сринало.

— Какво се случи? — попита Андреа със загрижен поглед.

— Издъних се, много — отвърна Лори. Когато братовчедка й я прегърна през раменете, сдържаните до момента сълзи бликнаха и тя се задави в ридания.

— Всичко е наред — прошепна утешително Андреа. — Всичко ще бъде наред. — В топлината на прегръдката й Лори плака до пълно изтощение. Накрая се отдръпна.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попита Андреа.

— Не зная — прошепна Лори. — Още не. Ужасно е.

Братовчедка й кимна.

— Разбира се. Както искаш. Сега си сред свои. Защо не останеш да пренощуваш у нас тази вечер?

— Благодаря — промълви Лори, поизправи се и избърса очите си. — Може да се възползвам от поканата, само този път. — Тя се помъчи да се усмихне и да разведри атмосферата. — Ами ти, какво правиш?

— Ха, какво пък, сега ще се почувстваш по-добре — възкликна през смях Андреа. — Върнах се тук, пестя за първа вноска за собствен апартамент. При мама, цял ден и цяла нощ. — Тя кимна към кухнята, където Клара приготвяше чай, и направи престорено измъчена физиономия. — Представяш ли си? Татко се измъкна да разходи кучето — за втори път тази сутрин — и не мога да му се сърдя.

Лори се усмихна, после се огледа из стаята. Навсякъде имаше снимки — Лори видя една, на която бяха двете с Андреа като деца, позираха като поп звезди. Обстановката тук беше толкова различна от нейния собствен апартамент, обзаведен в стилен минимализъм.

Клара се върна в хола с чай и бисквити, които остави на масата.

— През уикенда разговарях с майка ти — каза тя.

— О, така ли? — отвърна Лори, давайки си сметка, че не се беше чувала с майка си най-малко от две седмици. — Как е тя?

— О, Лори, с тези нейни мъже — възкликна Клара с нотка на отчаяние. — Искам да кажа, не й стига баща ти, който я напусна, без да се обърне назад. Какво преживя заради него, цяло чудо е, че не умря от мъка навремето, но сега става още по-лошо, миличка.

— Не преувеличавай, мамо — обади се Андреа, взе си една бисквита от чинията и погледна Лори. — На мен ми се стори добре, когато разговарях с нея.

— Добре? — повтори Клара. — Явно не ти е разказала цялата история, Андреа. Повярвай ми, тя изобщо не е добре. С Хавиер са скъсали и тя е много самотна.

— Хавиер? — попита Лори.

— Да, стара изгора. Двамата бяха заедно само няколко месеца. Но нали знаеш, за майка ти това е поредното любовно разочарование, което да допълни колекцията — заяви Клара, като вдигна ръце във въздуха и поклати глава. Андреа погледна Лори в очите и й прошепна: „Не й обръщай внимание“.

Поредното любовно разочарование, помисли си Лори. Цял живот се беше стремила да се отличава от майка си — да бъде по-независима, по-успяла, по-жилава. За нищо на света не би оставила щастието си в ръцете на някой мъж. Но сега, неомъжена и сама на трийсет и пет, с разбито сърце и на път да загуби работата си, Лори се запита дали двете нямаха повече общо, отколкото й се искаше да признае.

Вторник, 21 ноември

Рейчъл се стресна в съня си, когато входната врата на къщата хлопна. В спалнята цареше непрогледен мрак, пронизан от един тъничък лъч лунна светлина върху килима. Мобилният й телефон лежеше на възглавницата й, другата половина на леглото все още бе празна, както когато се беше унесла. Рейчъл провери дисплея за съобщения — нямаше, след това за часа — дванайсет и половина. Тя стана и наметна халата върху пижамата си, отвори вратата на спалнята и се ослуша — дочу бръмченето на хладилника на долния етаж и потракване на чинии.