Эбби Клементс - Открадни си целувка

Беше разсеяна от момента, когато напусна летище Хийтроу. Джей, нейният приятел, нейният съсед — мъжът, за когото доскоро си мислеше, че може да е нещо много повече — беше обсебил съзнанието й. На борда на самолета, във фабриката, в хотела, умът й се беше блъскал неспирно, опитвайки се да разбере какво се беше объркало. Лори погледна неизползваемата грамада кожени чанти в кашона пред нея. Целият този проект беше нейна отговорност. Вината беше изцяло нейна.

— Тук имаме хиляда сбъркани чанти — заговори Дани. — Джилиан ги видя и бълва огън и жупел. Стопирах останалата част от доставката и се обадих във фабриката, за да им кажа да спрат производството. Ще трябва да уредим да изработят нова партида и да я доставят веднага. Както знаеш, тези чанти трябваше да са в магазините миналия петък. — Дани отпусна глава в ръцете си, излагайки на показ олисялото петно върху темето си, после отново вдигна чело. — Вече сме закъснели, Лори, и — боже мой — рискуваме да изтървем коледните купувачи.

— Добре — бавно произнесе Лори, осъзнавайки цялата сериозност на положението. — Остави на мен — продължи тя, опитвайки се да запази самообладание въпреки надигащата се паника. — Ще уредя това още днес, Дани. Ще се обадя във фабриката, ще разработя… — Тя се помъчи да измисли адекватно решение. — Не знам, лепенка или… — Тя замълча. В гърлото й заседна буца и думите й се изчерпаха.

— Лори — Дани я погледна право в очите с безмълвен въпрос, — работата е там, че това не е в твой стил. Какво става?

— Нищо, добре съм — отвърна тя, но очите й се напълниха със сълзи, когато погледна шефа, когото беше разочаровала. — Искам да кажа, мога да се справя с това. И с Джилиан. — Тогава тя си представи яростта на директорката — Джилиан, жената, която от години се опитваше да впечатли — и изпита непоносима вина, осъзнавайки, че Дани сигурно вече беше поел първата вълна на гнева й. — Тя ще се измори да беснее. Сигурно ще си спомни бронзовите колани, нали? Онези, които продавахме миналото лято и които счупиха всички рекорди за продажби?

— Убеден съм, че тя помни коланите — съгласи се Дани, но бръчките по лицето му не се изгладиха.

Заля я вълна от страх. Лори знаеше — беше видяла със собствените си очи през изминалата година — че никой не е незаменим в „Сиймлес“. Заради исканията на акционерите за по-добра доходност, натискът за постижения и печалби беше по-голям от всякога. От всеки служител се очакваше добавена стойност, както официално им съобщиха при последните съкращения. Лори знаеше, че тъкмо такъв скъпоструващ гаф можеше да й уреди уволнението, а някой по-евтин, неопитен моден дизайнер като Жак да се намърда на още топлото й местенце.

Изражението на Дани омекна.

— Лори, кажи ми какво става?

Споходиха я откъслечни картини от живота й през последните няколко месеца: Китай, Ню Йорк, Париж, Берлин, Рим. От лятото живееше в постоянно замайване от смяната на часовите зони, докато със зачервени очи скицираше хаотично модели и пишеше имейли от айпода си от борда на поредния самолет, подготвяйки се за поредната бизнес среща. Но ако обикновено напрежението й действаше като стимулант, сега Лори изнемогваше, изгубила фокус. И за това си имаше причина — когато беше видяла онова русокосо момиче да влиза в апартамента на Джей преди две седмици, теглейки черта под всичко, което биха могли да имат — Лори бе вложила цялата сила на волята си, за да не полети в пропастта.

— Дани, зная, че ти си сложи главата в торбата с моето повишение. Но аз съм доказала своята преданост към компанията, нали? Просто последните две седмици бяха…

Изречението й увисна недовършено. Работата, в която беше вложила труд, ум и сърце, висеше на косъм, но какво можеше да каже тя в своя защита — че сърцето й беше разбито от откритието, че мъжът, на когото толкова държеше, може би дори обичаше, беше продължил живота си без нея? Че Джей не й излизаше от главата и тя не можеше да разсъждава трезво за някое лого и за токи, или за каквото и да било друго?

— Лори — продължи Дани след известно мълчание. — Никой не се съмнява в твоята преданост, но въпреки това се налага да те отстраня от линията „Навахо“.

— Не — извика отчаяно Лори. — Не можеш да го направиш. Моля те, Дани. Зная, че се издъних, но поне ми позволи да оправя нещата. Това е една-единствена грешка.

— „Навахо“ е нашата най-значима продуктова линия, Лори, и не можем да рискуваме с други грешки. — Очите му бяха сведени към пода. — Трябва ни човек, на когото стопроцентово можем да разчитаме.