Эбби Клементс: Открадни си целувка

— Можеш да разчиташ на мен — настоя Лори. — Знаеш това.

— Лори, слушай, съжалявам — изрече Дани и я погледна в очите. — Зная, че си талантлива — виждал съм на какво си способна, но се опасявам, че това не е инцидентна грешка. По време на престоя ти в Китай, тук отдел „Клиенти“ беше залят от оплаквания.

Думите му изсвистяха като камшик. Оплаквания? Тя работеше денонощно, за да гарантира, че аксесоарите са идеални. Поръчваше най-качествените материали. Надзираваше всеки етап от производството. Гордееше се с качеството на моделите си. Тя не… нейните продукти винаги получаваха положителни отзиви.

— Какви оплаквания? — насили се да попита Лори.

— Ботите „Синалоа“ — токчетата се клатели. — Дани вдигна ръка към челото си, сякаш подробностите му причиняваха болка. — Една клиентка си изкълчила глезена с тях.

— Ясно… — Лори заекна, опитвайки се да издири наум слабата брънка в производствената верига. Почувства се вцепенена: Умът й беше блокирал. — Мога да намеря начин…

Това не можеше да се случва. „Сиймлес“ беше нейният живот. Дизайнът беше нейното призвание, нейният талант. Какво щеше да прави, ако я уволняха?

— Лори, Джилиан обожава твоята работа не по-малко от мен самия, но тя смята, че тези гафове вредят на бранда. Успях да я убедя, че имаш нужда от почивка, че за два месеца ще си възвърнеш фокуса и отново ще даваш най-доброто, на което си способна.

— Два месеца? — повтори тя, а очите й се напълниха със сълзи.

Дани се пресегна и постави ръка върху нейната.

— Лори, направи ми услуга. Два месеца почивка. Какво ще кажеш? Моля те, не ме разочаровай сега.

— Но аз нямам нужда от почивка — промълви на пресекулки тя.

Дани се обърна към вратата.

— Слушай, ще кажа на Жак да ти поръча такси — продължи той. — Прибери се вкъщи.

— Какво, искаш да се прибера вкъщи сега? — попита Лори в пълно недоумение.

— Така е най-добре. Днес не трябва да се мяркаш пред очите на Джилиан, повярвай ми.

Замаяна, Лори взе палтото си и Дани й отвори вратата. Докато прекосяваха заедно общото помещение на етажа, познатото жужене притихна и се възцари тежко мълчание. Дизайнери, стажанти и асистенти вдигаха глави да я погледнат, после бързо забиваха погледи в екраните на компютрите си. Засрамена, тя осъзна какво се бе случило. Сигурно всички в офиса бяха чули тирадата на Джилиан. Всичките й колеги знаеха в каква каша се е забъркала.

Когато стигнаха до рецепцията, Лори вече бършеше горещите сълзи, които се стичаха по бузите й.

— Лори, миличка — възкликна леля й Клара с отчетлив испански акцент, помитайки племенницата си в отривиста прегръдка, придружена от облак парфюм „Шанел“. — Каква прекрасна изненада.

Отдръпна се за момент, без да изпуска Лори, оглеждайки я внимателно.

— Но… какво се е случило? Изглеждаш ужасно! Изморена — кожа и кости. И трябва да се обличаш по-цветно, миличка.

Лори беше твърде изтощена и разстроена, за да възрази. Но дори в това изцедено състояние тя знаеше, че леля Клара, в леопардова блуза и розови дънки, с осеяни с кристалчета нокти и безумно тупирана коса, не беше царицата на модните съвети. На петдесет и три, тя беше две години по-възрастна от майката на Лори, Каролина, но докато Каролина беше приела грациозно настъпването на зрелостта, по-голямата й сестра се бореше на всички фронтове.

— Имаш нужда от ваканция, миличка. Какво ще кажеш за едно пътуване до Испания? Може да погостуваш на майка ти, тя все повтаря…

Лори престана да слуша и послушно тръгна по коридора, замислена как се бе озовала тук. Беше отказала на предложението на Дани да й повикат такси и вместо това излезе от офисите на „Сиймлес“, попадайки под напора на безмилостно студения ноемврийски вятър. Загърната във вълненото палто, тя беше вървяла по булевард Странд, докато стигна до Чаринг Крос, а после се видя насред железопътната гара, вторачена в таблото е разписанието на заминаващите влакове.

Неспособна да понесе да се прибере сама в апартамента си в Брикстън, да съзерцава четирите стени и да чака съседката Шивон да се върне от работа, тя беше решила да намине да види леля си и братовчедка си. Експедитивно, за да не би да размисли, Лори беше изтрила сълзите си и се беше качила на влака за Бромли.

— Лори! — Андреа се устреми към вратата и я посрещна със сърдечна прегръдка. Лори я прегърна на свой ред.

— Не знаех дали ще те заваря — заговори тя.

— Снощи бях нощна смяна — обясни Андреа, посочвайки захвърлената в коша за пране униформа на медицинска сестра.