Шели Кинг - Всичко започна в книжарничката на Хюго

— Имам домашно — казах аз, като взех „Любовникът на лейди Чатърли“.

Дизи си тръгна и ме остави сама с 300 страници поствикторианска литература, които стояха между мен и добре платената работа.

— Виждам, че си имаш книга — каза Хюго, когато се върнах във „Водното конче“, за да си взема нещата.

— Не изперквай. Ще ти обясня.

Разказах му за читателския клуб, докато слагах „Любовникът на лейди Чатърли“ в кожената си раница с логото на „Аргонет“. Хвърлих вътре и „Сърце на дявол“ заедно с „Ловец на съкровища“ и „Дъщеря на играта“ само за загрявка.

— Сигурен съм, че имаме книгата някъде тук — каза Хюго, като се засили към рафтовете. — Помня, че я мернах онзи ден.

„Водното конче“ беше толкова подредено, колкото паркинг за каравани след торнадо. Щях да го чакам цяла нощ да намери книгата, която си мислеше, че е видял.

— Мисля, че я видях в раздела „Спорт и почивка“! — изкрещя Джейсън след него.

Една жена, която разглеждаше луксозни книги, го изгледа ядосано и сложи пръст на устните си.

— Какво?! Това е книжарница — не библиотека.

— Хюго! — извиках аз. — Мисля, че трябва всички да четем от едно и също издание.

— Фашисти! — чух го да вика, докато излизах навън.

Ако си представите, че ръката ви е полуостровът, Сан Франциско е на върха на средния ви пръст, Сан Хосе — на китката ви, а Маунтин Вю в центъра на дланта ви. За разлика от Сан Франциско ние нямахме хипстъри с бабешки очила и блузи тип поло, които пишат програми в ремонтирани складове. Дори и със седалището на Google в града, Маунтин Вю не беше толкова престижен колкото Пало Алто или Менло Парк. Ако Силициевата долина беше средище на хартиената индустрия или пък на тази с килими, вместо на компютърни компании, Маунтин Вю щеше да е градът, където живеят всички работници на поточната линия и управителите от средно ниво. Единствено къщите от по 140 кв. м от 50-те години на XX век бяха със соларни панели и структурно окабеляване и струваха повече от милион.

Въпреки скъпия живот харесвах много неща в Маунтин Вю, като старовремските железни улични лампи например. Изглеждаха като извадени от роман на Дикенс, като изключим, че бяха електрически и ми позволяваха да чета по пътя към къщи. Обикновено ми отнемаше около 7–8 страници от „Водното конче“ до къщи, което беше с две страници по-малко отколкото да ми направят мока „Свирепа наслада“ в „Къпа Джо“, и с три повече от това да ми изпълнят поръчката за къщи от свинско „Му шу“ в евтиния китайски ресторант зад ъгъла. Пътят ми до апартамента беше спокойно време за четене, през което никой не ме прекъсваше и не трябваше да се карам с Джейсън за креслото. Единственият шум, който се чуваше по трилентовите улици, идваше от семейства, които се приготвяха за вечерта — дрънченето на съдове в мивката, фалшивите тонове от пиано, когато някой за пореден път се упражнява с „On Top of Old Smoky“, непогрешимият кикот на детенце, което го гъделичкат.

Изкарах последните три часа в „Къпа Джо“, решена да прочета „Любовникът на лейди Чатърли“. Само щях да прочета една глава от „Сърце на дявол“, преди да се захвана с другата книга. Когато обаче си тръгнах от „Къпа Джо“, бях довършила „Сърце на дявол“ и бях прочела първите шест страници от „Ловец на съкровища“. Един път поне лейди Чатърли щеше да си отиде вкъщи недокосната.

С двайсетдоларовата банкнота, с която трябваше да изкарам уикенда, влязох в азиатския магазин за хранителни стоки и купих два пакета супа и лотариен билет. Бях на две пресечки от двуетажната къща, където живеехме с Хюго. Явно срещата на Хюго се беше превърнала във вечерно парти. Чувах смях от задната страна на къщата и звуците от китара, на която някой свиреше песен на „Флийтуд Мак“.

Изкачих бавно четирите стъпала до верандата, която свързваше моето жилище с това на Хюго, и видях, че мрежестата врата е широко отворена. Между нея и входната врата беше оставена хартиена чиния, покрита с метално фолио и с бележка отгоре.

Аспержи, увити в прошуто. Намерих книгата. Ела на партито.

Твой,

Хюго

Отново погледнах надолу към тъмния ъгъл зад мрежестата врата. Там наистина имаше нещо, което приличаше на книга. Обаче въобще не приличаше на книгата, която Дизи ми беше дал. Тази изглеждаше така все едно някой я беше ритал до второто пришествие, беше я сдъвкал и изплюл обратно. Гръбчето беше олющено — беше останала само тъкан и лепило. Плат, покрит с восък, оръфан по ръбовете и втвърден от престой на слънце, опънат върху картон и деформиран от влагата. Жълтите страници пукаха, когато ги обръщах, все едно се оплакваха, че трябва да се движат, въпреки че са толкова стари и и в лошо състояние. Тази книга ми напомняше на ръждясалия ремблър от 1962 г., който Дизи караше в гимназията — този, в който отказах да се возя, защото се страхувах за живота си. Нямаше да се изненадам, ако книгата също избълваше черни облаци дим. Взех клетата книга и влязох вкъщи. Ако можех да й дам топло мляко и да я приспя, щях да го направя.