Мерси Шели: Пръстът на Христофор

Отдалеч го помислих за баск. И дори се зарадвах.

Пък и какво да лъжа — исках да се окаже баск. Подъл мръсен терорист, когото ще арестувам. Първият за трите месеца идиотска работа. За три месеца безполезно блуждаене в нетърпимата жега с вид на щастлив идиот-турист, който за пръв път вижда парка Гуел. Ако този тип се окажеше вандал от БАСФ, щях поне да имам някакво оправдание. Поне някакво усещане за причастност към другата, истинската работа, която сега я вършеха други вместо мен.

Преди аз не разбирах старите пушки, които се вбесяваха, щом шефовете намекнеха, че им е време за пенсия. Хората от нашата професия само в киното са супермени. А в живота няма никакви дълги и красиви престрелки. Или куката кихва правилна информация и ти успяваш да стреляш пръв, или обратно — сам получаваш откос иззад ъгъла. Изглежда, че трябва да се радваш, когато те пенсионират. Но старите пушки беснеят. Какво остава пък за мен, инвалид на трийсет и пет години! Седем грама олово в коляното — и приятелите вече те гледат с едно такова противно съчувствие. А началството с не по-малко фалшива важност предлага „друга, още по-отговорна работа“.

Добре поне че тази работа не е измислена нарочно за мен, както правят някога за особено заслужили стари кучета. Два-три взрива годишно — това в Мадрид стана норма още преди пет години. Докато миналата година не се появи „Баскска армия — свободен фронт“ с по-творчески подход. Те си падат не по разни там столични кафенета и парадни входове, както терористите от ЕТА, а по паметници на културата. Съответно аудиторията е по-широка — тълпите чуждестранни туристи. По-широка е и географията — от музея на Дали във Фигейрос до гроба на Колумб в Севиля.

За Барселона пък да не говорим: шест акта на вандализъм само за половин година. Затова пък ефектът винаги е дългосвирещ, всички последствия се виждат — истинска визитна картичка на БАСФ. Най-много пострада „Светото семейство“: хвърлиха по лика на Христос на южната фасада буркан с някаква гадост, разяждаща дори гранит, да не говорим за варовика. Фигурата на девата на площад „Каталуния“ я заляха със зелена радиоактивна боя. После в Готическия квартал издълбаха псувни върху старинната кована врата на една църква — като с вилица върху масло. Докато нашите спецове се чудеха какъв инструмент е използван — дали особена газова горелка, дали въобще лазер — пичовете от БАСФ успяха със същия инструмент да срежат балконската решетка на прочутата Педрера. И откъде само намират такава техника, кучетата баскскервилски!

Вярно, в нашата служба не са съвсем тъпи и разбират що за вандали са тези. Едва ли на истинските баски толкова са им изтрябвали още неприятности на главата. Друг въпрос е, че скоро има избори за парламент. И някои наши политически клечки ще могат справедливо да упрекнат някои други — така и така, дори с хулиганите не се справяте, а сте тръгнали да претендирате.

Но това са си проблеми на клечките, а нашата работа е проста — ловим, пресичаме… и предотвратяваме. Мойта отговорна работа — след седемте грама в коляното — се състои в бродене из парка с бавна крачка, усмивки и от време на време — насочване на камерата към разни подозрителни типове. Щрак! — и картинката полита към центъра. А по-нататък е работа на центъра да провери подозрителната мутра в разни черни списъци и в случай на нещо да сигнализира, че да се заемат с човека.

Каквото и да говорим, за три месеца усещането за висока отговорност изчезна напълно. Като напук, нищо особено не се случваше. Профилактиката сама по себе си е полезно нещо… Само че да отличиш баск от каталунец е умряла работа. Да, там в планините имат едни такива особени планински козли, които не можеш да сбъркаш с никой друг. Но трябва да си пълен идиот, за да пратиш в акция човек, който за един ден пет пъти ще го спрат явно и още двайсет пъти ще го снимат скрито.

А този мургав тип при оглед отблизо се оказа въобще индиец. Сух такъв, като пушена кокошка, и белоснежна риза — не човек, а направо негатив някакъв. Очи кучешки, леко изцъклени. Нос от разред „самотна слива“. Вежди — гъсти, сраснали се. Веднага си спомних нещо от детството — как брат ми домъкна вкъщи огромна черна гъсеница и докато обядвахме, я извади на масата и я чукна с ножа по средата. Но я чукна слабо, от любопитство, така че не я сряза на две и дори нищо не изтече от нея. Но се видя, че й стана нещо, понеже взе да мърда като две сраснали се вежди, а не като един здрав организъм.