Мерси Шели: Пръстът на Христофор

— Там, около фонтана с гущера… — вие сякаш търсехте туристи с кодики — забелязах, когато събеседникът млъкна и се вторачи в пространството с печалния си кучешки поглед. — Мъчно ли ви е за вашата система?

— Да-да, сатова иджвам в такхива мьеста. — Индиецът нежно погали с пръст корпуса на моята камера. — Искхам да ги виджа, просто да съм наблисо… Някхой натиска кхобджето, и аз веднага си приставям кхак се опрабхотват новите исопраджения…

— А този ваш изкуствен интелект колко паметници вече е… оцифровал?

— Мнокхо, мнокхо! Сатова фсекхи пхът отивам на раслиджни мьеста. Са да не привлиджам мнокхо винимание, расбхирате ли? Пхонякога просто седжа до сервис-сентровете. Гхледам кхак хората пхолучават снимкхите. И ведже не ми е тъджно, тче са ме изкхонили… Щом хората се раджват..

Чворестите клони на ръцете и мъхестата гъсеница на веждите литнаха едновременно, сякаш демонстрираха всенародна радост. Но веднага тъжно кацнаха обратно. Не, индиецът не се радваше много, че други използват изобретението му.

Затова пък на мен ми хрумна много весела мисъл. Представих си изведнъж как изглеждаме отстрани: двама души, които се занимават със сходни странни работи, но от различни страни на обектива. Аз тихо насочвам камерата към някого, той тихо влиза в нечий кадър. И ето тези двама души седят на една маса…

— Искате ли да ви щракна? — предложих. Усмивката ми този път излезе съвсем истинска.

Индиецът отново се усмихна. После погледна часовника си. Аха, типичен жест „Извинете, но бързам“. Но той отвърна другояче:

— Някхои народжи вярват, дже фсяка снимкха крадже от човека част от джушата му. А вие вярвате ли? Кха-кха-кха!

Той отново бясно се засмя с изцъклени очи и вдигнати клони-ръце. Но след миг рязко прекъсна смеха се обърна към мен с много сериозно лице?

— Искхам да исляса на вашата снимкха с бхира, модже ли?

Аз кимнах и той се отправи към бара — като черен паяк, изправен на задни лапи. Следях го, правейки се, че настройвам апарата. Не, не се канеше да офейква. Заговори се нещо с бармана. Минаха цели две минути, преди отново да се върне до масичката. И веднага застана в такава комична поза, че не можах да сдържа усмивката си. Щастлив паяк, отдаващ чест с бутилка бира — това трябва да се види!

Свалих капака на обектива, но индиецът изведнъж замаха с ръце.

— Не-не, тряпхва кхрасив пхон…

Той махна към куличката пред входа на парка. Аз кимнах. Той бързо притича през алеята, отделяща кафенето от портата, и зае същата онази комична поза на фона на куличката.

Тъкмо в момента, когато натисках копчето, цялото зрително поле се закри от нещо черно. Вдигнах глава. Пред мен стоеше мустакат келнер и демонстративно заграждаше целия ми обзор.

— Ще поръчвате ли нещо?

Кога само намери да дойде! За трите месеца този мустаклия ме бе виждал тук няколко пъти. Естествено, той не може да не запомни клиент, който си поръчва минерална вода, седи с нея два часа на най-хубавата масичка и не оставя бакшиш.

Сега той мрачно висеше над мен и с целия си вид намекваше, че вече съм му дошъл до гуша. Но няма пък да му показвам тапията от спецотдела!

— Не, няма — отрязах го аз и се помъчих да погледна зад масивния му корпус. Келнерът — вероятно нарочно — направи крачка в същата посока, накъдето се протегнах. И отново ми загради портата. Аз го погледнах сурово в лицето, прочетох там недоумение и накрая съобразих, че щом нищо не поръчвам, то по неписаните ресторантски закони не ми се полага да седя тук.

— Всъщност ще поръчам — поправих се аз. — Само да питам приятеля си какво иска той. Може ли да се отместите?

Но там вече нямаше никой. Дотичах, куцукайки, до портата и погледнах навън. Уви! С преднина от сто метра и цяла минута, не е толкова трудно да избягаш от бивш оперативник с прострелян крак, който на всичкото отгоре прекалено се е вживял в ролята на фотограф-любител.

Не че после съвсем забравих този случай. Но само след месец той стана просто „един от“ и някак мина на заден план. Психарите в парка с лопата да ги ринеш, нали вече казах. Буквално след два дни един пиян руснак демонстрираше любов на своята мадама: застана на ръце на парапета на същата онази тераса със скамейките на Гауди, и завика, че ще направи така пълна обиколка. Мина една трета и рухна долу. А височината е само три етажа — как въобще успя да си строши черепа?

А след седмица се случи още по-весела история. Хвърлиха накрая по „крокодила“ някаква синкава течност, по целия мозаичен гръб се разтече. Аз, естествено, проявих чудеса в бягането на къси дистанции. По пътя успях да извикам по кодиката подкрепление от нашите. А те на свой ред свирнаха и на обикновената охрана. Вандалите от БАСФ вилнеят, ясна работа! — всички са нащрек, пръстите са на спусъците. Отнякъде дори изскочиха двама вездесъщи репортери.