Растеше в градина мимозата плаха
Ветрове млади с роса я пояха;
тя заран разгръщаше рано листа
и ги свиваше тихо, щом сети нощта.
Като от сърце чакана песен,
надвеси се пролет над тоз кът чудесен
и всички цветя по земната гръд,
разбудени, бързаха пак да растат.
Но никое цвете не чакаше с жар,
тъй както мимозата, близък другар.
Тя чезнеше — също сърна във гората,
щом пролетен дъх раздвижи листата.
Кокичета и теменуги из пръстта
подадоха с дъжд оросени листа,
със полско ухание дъхът им примесен,
тъй както прелива се песен във песен.
И лалета след тях, анемони уханни,
прекрасни нарциси 1 1 Нарциси — Според легендата Нарцис е бил красив момък, който студено и надменно отблъсквал влюбените в него нимфи. За наказание Афродита го накарва да се влюби в собственото си отражение. Веднъж, когато се оглежда в кристалния поток, той вижда своя образ, безумно се влюбва в него и напразно го зове и иска да го прегърне, докато издъхва от копнеж. Боговете го превръщат в цвете.
, що непрестанно,
като в огледало, в потока се взират
и — влюбени в своята хубост — умират.
И момина сълза, таз бледна Найада 2 2 Найади — полубогини, нимфи на текущите води — извори и реки. Изобразявани като красиви девойки с венци на главата.
;
тя сякаш от мъка любовна че страда,
та нейните чашки, сияйни и бели,
сред сочни одежди трептят занемели.
И зюмбюл разноцветен, който излива
от звънците си музика, тиха, свенлива,
която обърква във миг сетивата,
та погрешно човек за мирис я смята.
Като нимфа, що къпе се в таен, тих кът
една роза разкри си блестящата гръд;
на свенливеца-въздух тогаз му се стори:
тя самата душа си пред него разтвори.
Лилиите снажни, същински Менади 3 3 Менада — вакханка, участница в буйните, възторжени тържества, посветени на древногръцкия бог Диони (Бакхус)…
,
повдигаха гордо главите си млади;
със звездни очи те стрелваха взор
към потопения в роса простор.
Ясмин; туберозата, най-богата
с уханието си между цветята;
и безброй цветове от далечни места,
тук грееха с пъстрата си красота.
А в потока, чиято подвижна снага
струеше под цъфнали вейки сега,
там, где светлината сред сенките блика,
златна, зелена — тъй многолика,
там водните лилии мълчат замечтано
и сякаш очакват любовна покана;
сияещ край тях потокът се смее:
той песен игрива и нежна им пее.
Пътечки навсякъде тук лъкатушат;
постлани със мъх, те вредом се мушат.
Светли са някои от тях, ветровити,
а други под цъфнали клони са скрити,
Осеяни цели с камбанки, с парички,
с цветчета безименни; клюмват те всички,
когато смрачи се; накуп като лягат,
светулките пазят от нощната влага.
Цветята в тоз райски, в тоз прелестен кът
(тъй както очичките детски блестят,
кога младенецът на майчина песен
усмихва се, в сънища още унесен …)
под ласките на ветровете игриви,
в небето с усмивка се взират, щастливи;
едно с друго споделят те радостта си,
която слънцето им донася.
Като влюбени двама, що дълго остават
потънали нежно в взаимна забрава,
пропито бе всяко със дъх ароматен,
що от обичан съсед му е пратен.
Мимозата плаха, тя само не знае
как любовта, що я цяла терзае,
да покаже; на чужди е тя обаяния
във плен и няма свои желания.
Че ни с цветове блестящи сияе,
ни дарбата има сама да ухае.
Тя е всеотдайна; като любовта,
все туй, що няма, желай: красота!
Ветровете, които крила прибират,
но и уморени, да шъпнат не спират;
лъчите, що литват из цветята,
и тяхната прелест краси небесата;
мушици крилати, бръмчащи безспир
— ладии същи във светлата шир,
които, честити, летят напоени
с мирис, с светлина, над росни поляни;
а по пладне и парите на маранята,
що, духове същи, летят над земята,
изпълнени с звуци, ухания, лъчи …
Тях не смее и жегата да заличи;
те всичките там като ангели бдяха
наслада да вкуси мимозата плаха
на деня часовете лениви додето
кат облаци мудни се бавят в небето.
Щом вечер се спусне от небесата
и с покой покрие нежно земята;
кога радостта най-вълнуваща става,
че денят на сънния свят не додява,
животни и птици са в миг потопени
в безшумно море от сънища неми,
чиито вълни безплътното си обаяние
оставят по пясъка, който зовем съзнание.
Читать дальше