Пърси Шели: Мимозата

Растеше в градина мимозата плаха

Ветрове млади с роса я пояха;

тя заран разгръщаше рано листа

и ги свиваше тихо, щом сети нощта.

Като от сърце чакана песен,

надвеси се пролет над тоз кът чудесен

и всички цветя по земната гръд,

разбудени, бързаха пак да растат.

Но никое цвете не чакаше с жар,

тъй както мимозата, близък другар.

Тя чезнеше — също сърна във гората,

щом пролетен дъх раздвижи листата.

Кокичета и теменуги из пръстта

подадоха с дъжд оросени листа,

със полско ухание дъхът им примесен,

тъй както прелива се песен във песен.

И лалета след тях, анемони уханни,

прекрасни нарциси 1 1 Нарциси — Според легендата Нарцис е бил красив момък, който студено и надменно отблъсквал влюбените в него нимфи. За наказание Афродита го накарва да се влюби в собственото си отражение. Веднъж, когато се оглежда в кристалния поток, той вижда своя образ, безумно се влюбва в него и напразно го зове и иска да го прегърне, докато издъхва от копнеж. Боговете го превръщат в цвете. , що непрестанно,

като в огледало, в потока се взират

и — влюбени в своята хубост — умират.

И момина сълза, таз бледна Найада 2 2 Найади — полубогини, нимфи на текущите води — извори и реки. Изобразявани като красиви девойки с венци на главата. ;

тя сякаш от мъка любовна че страда,

та нейните чашки, сияйни и бели,

сред сочни одежди трептят занемели.

И зюмбюл разноцветен, който излива

от звънците си музика, тиха, свенлива,

която обърква във миг сетивата,

та погрешно човек за мирис я смята.

Като нимфа, що къпе се в таен, тих кът

една роза разкри си блестящата гръд;

на свенливеца-въздух тогаз му се стори:

тя самата душа си пред него разтвори.

Лилиите снажни, същински Менади 3 3 Менада — вакханка, участница в буйните, възторжени тържества, посветени на древногръцкия бог Диони (Бакхус)… ,

повдигаха гордо главите си млади;

със звездни очи те стрелваха взор

към потопения в роса простор.

Ясмин; туберозата, най-богата

с уханието си между цветята;

и безброй цветове от далечни места,

тук грееха с пъстрата си красота.

А в потока, чиято подвижна снага

струеше под цъфнали вейки сега,

там, где светлината сред сенките блика,

златна, зелена — тъй многолика,

там водните лилии мълчат замечтано

и сякаш очакват любовна покана;

сияещ край тях потокът се смее:

той песен игрива и нежна им пее.

Пътечки навсякъде тук лъкатушат;

постлани със мъх, те вредом се мушат.

Светли са някои от тях, ветровити,

а други под цъфнали клони са скрити,

Осеяни цели с камбанки, с парички,

с цветчета безименни; клюмват те всички,

когато смрачи се; накуп като лягат,

светулките пазят от нощната влага.

Цветята в тоз райски, в тоз прелестен кът

(тъй както очичките детски блестят,

кога младенецът на майчина песен

усмихва се, в сънища още унесен …)

под ласките на ветровете игриви,

в небето с усмивка се взират, щастливи;

едно с друго споделят те радостта си,

която слънцето им донася.

Като влюбени двама, що дълго остават

потънали нежно в взаимна забрава,

пропито бе всяко със дъх ароматен,

що от обичан съсед му е пратен.

Мимозата плаха, тя само не знае

как любовта, що я цяла терзае,

да покаже; на чужди е тя обаяния

във плен и няма свои желания.

Че ни с цветове блестящи сияе,

ни дарбата има сама да ухае.

Тя е всеотдайна; като любовта,

все туй, що няма, желай: красота!

Ветровете, които крила прибират,

но и уморени, да шъпнат не спират;

лъчите, що литват из цветята,

и тяхната прелест краси небесата;

мушици крилати, бръмчащи безспир

— ладии същи във светлата шир,

които, честити, летят напоени

с мирис, с светлина, над росни поляни;

а по пладне и парите на маранята,

що, духове същи, летят над земята,

изпълнени с звуци, ухания, лъчи …

Тях не смее и жегата да заличи;

те всичките там като ангели бдяха

наслада да вкуси мимозата плаха

на деня часовете лениви додето

кат облаци мудни се бавят в небето.

Щом вечер се спусне от небесата

и с покой покрие нежно земята;

кога радостта най-вълнуваща става,

че денят на сънния свят не додява,

животни и птици са в миг потопени

в безшумно море от сънища неми,

чиито вълни безплътното си обаяние

оставят по пясъка, който зовем съзнание.