Пърси Шели: Покана към Джейн

Мила, скъпа, хайде с мен!
Навън е чист и светъл ден!
Както ти със състрадание
приласкаваш вси създания,
идва той да поздрави
годината, що сънна чака
в люлката си във шубрака.
Часът най-пръв на пролетта,
дошъл сред зимата, в студа,
ведро утро тук завари,
дете на злия февруари,
надвесило лице отгоре,
да гали земните простори,
да се усмихва над вълните,
да пуска весели реките
и водопадите звънливи;
да стопля планините сиви;
и същ предвестник на април,
цветята с него да растат;
и тъй да измени светът
като човек, когото, мила,
ти с усмивка си дарила.

Ела, далеч от градовете,
към горите, върховете,
ела към дивата дъбрава;
душата там не ще сподавя
гласът на страх, че който слуша,
ще остане равнодушен.
Природата със чар омаен
сърцата да сближава знае.

Надпис окачих на входа
за гостите, които дойдат:
„В полята се намирам аз,
за да усетя този час.
Мисъл, утре намини,
до Тъгата приседни;
Отчаяние с черен лик,
помня, че съм ти длъжник.
И ти, Грижа, що не спираш
скучно да ми декламираш:
вам във гроба ще платя
— карайте се със Смъртта.
И на всички — прав Ви път!
Днес тъй прекрасен е денят.
Не ме жали, че съм злочест,
Надеждо; не следи ме днес:
дълго само с теб живях,
днес едва, уви, разбрах,
туй, що си криела от мене:
че да очакваш, е мъчение.“

Сестрице светла на тоз ден,
ставай вече, хайде с мен!
Към горите, към полята
и към вира на реката.
Виж я, вече чака тя
летен покрив от листа.
Към бора, що венец си прави
от клонки сиви и кафяви
край ствола; слънце засияло
на него ласка не е дало.
Там, где ливадите блестят
и дюните — досам брегът.
Где скрежът се топи и кваси
маргаритки със дъха си;
где теменужките растат,
но нямат още аромат.

Те младата година бледна
красят с корона ненагледна.
Когато скрие се нощта
на изток, сляпа, в пропастта
и над нас е синьо пладне;
кога безброй вълни прохладни
до нас самите пращат пяна,
где твърд посреща океана
и всичко част от светлината става
на една вселена величава.