Пърси Шели: Адонаис (откъси) (Елегия за смъртта на Джон Кийтс)

Аз жаля Адонаис — той умря!
Жалете Адонаис всички вий!
Уви, сърцето му сломено спря,
плачът ви няма да го съживи!
И ти, сред тъжните най-тъжен ден,
над всички бъдни дни пръсни скръбта,
кажи: „Загина Адонаис с мен,
но славата му не загива, тя
като негаснещ лъч ще грей във Вечността!“

О де си, де си, майчице Земя?
В нощта пронизан, твоят син лежи!
Урания, забулена в тъма, 1 1 „Урания, забулена в тъма…“ Шели е искал на всяка цена да отдалечи символиката на заетите митични образи от традиционните представи за тях. При цялата красота и трагизъм на легендата двойката Адонис — Венера се свързва у нас твърде определено с идеята за една земна, чувствена любов. Такова едно разбиране е пречело на замисъла на Шели. Неговият Адонаис символизира Кийтс, изтънчения възвишен певец, и разплаканата над трупа му Венера би могла да бъде само олицетворение на чистата красота и отвлечената любов. Затова Шели взема вместо традиционната Венера Урания. Урания е една от персонификациите на Афродита. Тя е била за гърците богинята на идеалната любов, любовта към отечеството, към приятеля, неопетнената обич между мъж и жена.
къде си, скръбна, ти сега, кажи!
Безмълвна, слушаш ти във своя рай
как сенките едва-едва шептят
и някой тихо пее ти без край…
Пак неговите песни там звънят.
Със тях той криеше пристигащата Смърт!…

И всичко, що певецът любил бе
и в песни ваял — багра, звук и лъх,
сега го жалеше. По бледното небе
пълзеше утрото към розовия връх
на свойта непристъпна кула. Там
то с плач помъти идващия ден.
Далеч простена гръм, дочут едвам.
Захълца в ужас вихърът студен.
Тревожно спеше океанът вледенен.

Екът, загубен в неми долини,
за песента му спомни си със скръб.
Не ще приглася той в щастливи дни
на птиците от клонестия дъб,
на извора, на кроткия кавал,
на старото клепало в късен здрач.
Той нявга с Адонаис бе звучал,
а днес в глъчта си бедният секач
едничък чува заглушения му плач.

Като че есен стана пролетта,
безумна, тя изрони всеки цвят!
Щом отлетяла беше радостта,
кому бе нужен поривът и млад?
Не беше Хиацинт за Феб тъй скъп, 2 2 „Не беше Хиацинт за Феб тъй скъп“ — Легендата за Феб и Хиацинт виж в забележката към стр. 162 от „Освободеният Прометей“.
ни Нарцис сам за себе си тъй мил, 3 3 „…ни Нарцис сам за себе си тъй мил…“ — Според легендата Нарцис е бил красив момък, който студено и надменно отблъсквал влюбените в него нимфи. За наказание Афродита го накарва да се влюби в собственото си отражение. Веднъж, когато се оглежда в кристалния поток, той вижда своя образ, безумно се влюбва в него и напразно го зове и иска да го прегърне, докато издъхва от копнеж. Боговете го превръщат в цвете.
както певецът и за двамата! Във скръб
стоеше всеки, мрачен и унил,
вместо с роса пръстта със сълзи оросил!

И славеят — твой сладкопоен брат,
тъй в песни не ридай осиротял,
нито орелът — спътник твой крилат,
във слънчевото царство полетял,
не вие се така със жален стон
над пустото си гняздо, както днес
всуе за теб се вайка Албион!
Той като Каин те уби без чест!
Прогони ангела — свой земен гост злочест!

Горко ми! Зими и лета летят,
а мойта скръб се връща всеки ден!
Потоците звънливи пак текат,
пак рой пчели прелита оживен,
цветя покриват зимната ръжда
и птици влюбени във всеки храст
пак свиват своите мъхести гнезда,
пак като пламъци след дни в захлас
пълзят край пътищата златни змии в сласт.

В гори, реки, морета и пустини
избухва земното сърце в живот,
тъй както прави хиляди години
от оня първи ден на всеки род,
когато в хаоса изгрял е бог.
Сред пари в мека светлина трептят
звездите от небесния чертог.
Най-низшите създания горят
в любов задъхани и във свещена жад.

Дори трупът прокажен се превръща
през язвите си в прелестни цветя,
като звезда, вместо с лъчи прегръща
с лъха си червея и над смъртта
се смее! Нищо не умира тук!
Нима душата му едничка? Той
бе като меч-светкавица, без звук
прибран във ножницата си след бой!
Проблесна мечът и замръзна във покой!