Пърси Шели - Адонаис (откъси) (Елегия за смъртта на Джон Кийтс)

Най-скъпото във него ни взема
Смъртта! Не беше сякаш то!
Уви, остана мъката сама!
Какви сме ний? Къде и за какво?
— Актьори или зрители в игра!
Добро и зло гробарят ще зарови.
След здрач ще иде нощ, след туй — зора,
и всеки месец с болки ще ни трови!
Година след година ще носят скърби нови! …
……………………………………………………

Но стига плач! Защо така тъжим?
Лети певецът в нови небеса!
Над виещи чакали невредим
живее с мъртвите, що живи са!
Прахът ще стане прах, но пак духът
ще се завърне в извора любим
— във Вечността, пламтящ и свиден кът,
докато всички тук във мръсен дим,
в огнището на срам и мъка ще горим!

Той жив е! Той не спи под тоя свод!
Той само буден е след дълъг сън!
А ние гоним призрака-Живот
и в унес луд се хвърляме навън
срещу незнаен и невидим враг.
Нас всеки ден, нас всеки час руши,
ний труп сме във огромен саркофаг;
злокобен страх сърцата ни души
и червеи оглозгват нашите души! …

Отлитна той над вечната ни нощ.
Лица омразни, завист, болна плът,
неверни радости, лъжлива мощ
не го докосват и не го болят.
Спасен от болестта на тоя свят,
не ще изпита никога скръбта
да сети как в сърцето плъзва хлад,
да зърне как заравят във пръстта
без жал на гения погаснал пепелта!

Той жив е! Мъртва е Смъртта, не той!
Недейте жали Адонаис! Ти,
зора, разлей от светлини порой!
Духът оплакан пак във теб блести!
Спри своя стон, посърнала гора,
помътен ручей, сълзи не реди!
Виж, траурното було се раздра,
Земя самотна! Пак като преди
над теб усмихват се зарадвани звезди!…

Той сля се със природата. Звучи
във песента й неговият глас
навред. Във бурята суров ечи,
със славея уплита ни в захлас.
Той е във всяка нощ и всеки ден,
във камъка, в тревата, вечно нов.
Сред огъня, в безкрая разгорен,
той е пропил вселената е любов
от пещерите до небесния покров.

Той част е от оная красота,
която с песни двойно е красил,
от оня дух, що властва над света
и всеки хаос груб е победил;
духът, дал лик на всеки следващ миг,
преобразил дори оная смет,
която спира хода му велик
от звяра зъл и от човека клет
до слънчевата шир — напред и все напред!

На вековете сводът е покрит
с негаснещи, горящи светила.
Изгряват те, достигат свой зенит
и на Смъртта пълзящата мъгла
не може блясъка им да стъмни.
Когато с обич и живот прелей
едно сърце през земните си дни,
то мъртвият там вечно ще живей
и като мълния тъмите ще огрей! …