21
Най-скъпото във него ни взема
Смъртта! Не беше сякаш то!
Уви, остана мъката сама!
Какви сме ний? Къде и за какво?
— Актьори или зрители в игра!
Добро и зло гробарят ще зарови.
След здрач ще иде нощ, след туй — зора,
и всеки месец с болки ще ни трови!
Година след година ще носят скърби нови! …
……………………………………………………
38
Но стига плач! Защо така тъжим?
Лети певецът в нови небеса!
Над виещи чакали невредим
живее с мъртвите, що живи са!
Прахът ще стане прах, но пак духът
ще се завърне в извора любим
— във Вечността, пламтящ и свиден кът,
докато всички тук във мръсен дим,
в огнището на срам и мъка ще горим!
39
Той жив е! Той не спи под тоя свод!
Той само буден е след дълъг сън!
А ние гоним призрака-Живот
и в унес луд се хвърляме навън
срещу незнаен и невидим враг.
Нас всеки ден, нас всеки час руши,
ний труп сме във огромен саркофаг;
злокобен страх сърцата ни души
и червеи оглозгват нашите души! …
40
Отлитна той над вечната ни нощ.
Лица омразни, завист, болна плът,
неверни радости, лъжлива мощ
не го докосват и не го болят.
Спасен от болестта на тоя свят,
не ще изпита никога скръбта
да сети как в сърцето плъзва хлад,
да зърне как заравят във пръстта
без жал на гения погаснал пепелта!
41
Той жив е! Мъртва е Смъртта, не той!
Недейте жали Адонаис! Ти,
зора, разлей от светлини порой!
Духът оплакан пак във теб блести!
Спри своя стон, посърнала гора,
помътен ручей, сълзи не реди!
Виж, траурното було се раздра,
Земя самотна! Пак като преди
над теб усмихват се зарадвани звезди!…
42
Той сля се със природата. Звучи
във песента й неговият глас
навред. Във бурята суров ечи,
със славея уплита ни в захлас.
Той е във всяка нощ и всеки ден,
във камъка, в тревата, вечно нов.
Сред огъня, в безкрая разгорен,
той е пропил вселената е любов
от пещерите до небесния покров.
43
Той част е от оная красота,
която с песни двойно е красил,
от оня дух, що властва над света
и всеки хаос груб е победил;
духът, дал лик на всеки следващ миг,
преобразил дори оная смет,
която спира хода му велик
от звяра зъл и от човека клет
до слънчевата шир — напред и все напред!
44
На вековете сводът е покрит
с негаснещи, горящи светила.
Изгряват те, достигат свой зенит
и на Смъртта пълзящата мъгла
не може блясъка им да стъмни.
Когато с обич и живот прелей
едно сърце през земните си дни,
то мъртвият там вечно ще живей
и като мълния тъмите ще огрей! …
1821
(През февруари 1821 година в Рим умира от туберкулоза на двадесет и шест годишна възраст Джон Кийтс, велик английски поет-романтик, обичан и високо ценен от Шели. За преждевременната му смърт спомагат и отровните нападки на реакционната английска критика, която го е отричала изцяло. Потресен от тежката загуба, Шели пише своята великолепна елегия „Адонаис“, построена върху древния, често използван в литературата мит за Адонис. Според старата гръцка легенда Адонис е бил млад овчар и ловец. Богинята на любовта и красотата Афродита (Венера) е била лудо влюбена в него. При един лов на глигани разяреното животно наранява младежа с острите си зъби и той умира: от раните си, горчиво оплакан от безсмъртната си любима. В епохата на елинизма култът към Адонис широко се разпространява из гръцкия свят. Древните са вярвали, че младият овчар олицетворява вечната красота и обич и умира всяка есен, за да се възроди всяка пролет заедно с цялата природа. Шели използува този красив мит като символ на безсмъртието на поета. При създаването на поемата на Шели несъмнено са повлияли двама големи лирици от късната елинистична епоха, така наречените „буколически поети“ Бион и Мосх. Бион е автор на прочутата елегия „Плач за Адонис“. Самото име „Адонаис“ е дорийско произношение на „Адонис“, така както е даден в оригиналния дорийски текст на Бион.)
© 1959 Цветан Стоянов, превод от английски
Percy Bysshe Shelley
Adonais (An Elegy on the Death of John Keats), 1821
Сканиране: NomaD, 2008
Разпознаване и редакция: sir_Ivanhoe, NomaD, 2008
Публикация:
Пърси Биш Шели. Избрана лирика
Превод от английски на Цветан Стоянов и Илия Люцканов
Редактор: проф. Марко Минков
Художник: Борис Ангелушев
Худ. редактор: Васил Йончев
Читать дальше