Пърси Шели: Мимозата

там вехнеха вкупом, едни в други впити.

А доста преди да захване снегът,

започнаха бурени зли да растат:

груби, нашарени с тъмна боя,

като корема на водна змия.

Бодили, отровна бленика, коприва,

а също, таз напаст студена, смрадлива,

що кухи протяга ръце — бучинишът;

и вятър и въздух край него миришат.

Растения, чийто вид отвращава,

със алчност чудовищни клони подават:

бодливи и лепкави, вред насинени,

пъпчиви и с капчици кръв оросени.

Лишеи, гъби и плесен зелена

покриха пръстта овлажняла, студена;

бледни, те сякаш че черпеха сили,

за да израстват, от мъртви прогнили.

Но бързо главите на гъбите падат:

дебелите дръжки стърчат като клада,

където останки от нечия плът

все още потръпват и грозно димят.

Трънаци и бурени — тиня най-гъста,

размътват потока; зле го задръстват

корени на перуники дебели,

те са се като змии преплели.

Витаеха в въздуха тих изпарения,

отровни за нежни цветя и растения:

денем се лутаха, грозно извити;

закриваха нощем дори и звездите.

Насекоми дребни по цял ден летяха

безспирно и все пак — невидими бяха;

щом някоя вейка ужилеха те,

отровени сгърчваше своите листе.

Самотна, мимозата плачеше тихо;

листата й във уплаха се свиха;

сълзите, които обилно проляха,

на клей се превърнаха; залиняха

до едно и окапаха бързо листата;

ветрове й прекършиха скоро стеблата;

във корена сокът успя да се скрие,

като кръв във сърце, вече спряло да бие.

Пристигна и зимата: вятърът беше

камшика, със който тя грозно плющеше.

Смразени, пороите тя окачи

на пояс — верига, която дрънчи,

дъха й — безмълвна окова, с която

пристегна небето, водите, земята.

От вихрите северни тласкана, тя

в колесница величествена долетя.

И ето че бурените уродливи

набързо се свряха в пръстта полуживи;

приличаше тяхното бягство тогава

на призрак, що мигом се в нищо стопява.

Под корените на мимозата плаха

гладни мишлетата полски измряха;

заклещени в голите клони студени,

издъхваха птички от студ вкочанени.

Топъл дъждец заваля най-напред,

но капките му се превръщаха в лед;

по тях се слоеше роса мразовита,

що от земята нагоре излита.

Виелица зла забушува тъдява.

Подобно на вълк, който плячка съзрява,

тя брулеше клоните, с лед натежали,

и хищно ги кършеше, без да ги жали.

Когато най-сетне дойде пролетта,

мимозата беше труп без листа,

а плевели, гъби те плъзнаха пак,

като мъртъвци из гробовния мрак.

Не мога да кажа аз дали духът,

скрит на мимозата в нежната плът,

можа да усети, преди да загине,

промяната странна във тази градина.

Не смея да мисля дали и душата

на тази девойка, що тук, на земята,

раздаваше обич, печал ще сломява,

когато градината пак навестява.

Но в този лъжовен, несигурен свят

на грешки, невежество, грубост и глад,

где всичко се вижда само отвън,

а ние самите сме сенки от сън,

таз само надеждица скромна остава:

(И все пак, понякога тя утешава …)

че дори и смъртта, що със нас си играе,

като всичко останало — лоша шега е…

Че тази фея и тази градина красива,

багрите, мирисът, който опива,

във празното нищо не са се стопили,

че не те, а ние сме се променили!

За любов, красота и за радост засмяна,

не ще има никога смърт, ни промяна,

но тяхната сила гнети сетивата:

те, немощни, чужди са на светлината.

1820

© 1959 Илия Люцканов, превод от английски

Percy Bysshe Shelley

1820

Сканиране: NomaD, 2008

Разпознаване и редакция: sir_Ivanhoe, NomaD, 2008

Публикация:

Пърси Биш Шели. Избрана лирика

Превод от английски на Цветан Стоянов и Илия Люцканов

Редактор: проф. Марко Минков

Художник: Борис Ангелушев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Димитър Захариев

Коректор: Елка Георгиева

Дадена за печат 8. XII. 1958 г. Излязла от печат 15. VI. 1959 г.

Печатни коли: 16V2. Формат: 84x108/82. Тираж: 8080.

Поръчка № 84 (778). Поръчка на печатницата № 17.

Цена 8,60 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура, София, 1959

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5574]

Последна редакция: 2008-03-23 13:00:00

Нарциси — Според легендата Нарцис е бил красив момък, който студено и надменно отблъсквал влюбените в него нимфи. За наказание Афродита го накарва да се влюби в собственото си отражение. Веднъж, когато се оглежда в кристалния поток, той вижда своя образ, безумно се влюбва в него и напразно го зове и иска да го прегърне, докато издъхва от копнеж. Боговете го превръщат в цвете.