Мерси Шели: Пръстът на Христофор

Но независимо от това исках да разбера какъв е фокусът. Ситуацията изглеждаше твърде необичайна, тъй като за годините работа в секретния отдел свикваш с тъкмо обратния модел на поведение: хората не обичат да попадат в кадър. Това се отнася не само до мафията, кинозвездите и тайните агенти, но и шофьорите, които ги снимат при влизане в града, и футболните фенове, които ги снимат на входа на стадиона… и изобщо всички нормални хора.

Е, има такова гадно развлечение — да правиш маймунджилъци зад главите на снимащите се. Но час след час да влизаш в чужди кадри без всякакви особени гърчове, а просто в края… Да не е някаква форма на ексхибиционизъм?

Или… хм-м-м… нова форма на стеганография. Тогава за някой от снимащите лицето на индиеца в ъгъла на кадъра е особен знак, тайно съобщение. Нещо подобно разказваше един колега от британската МИ-5, когато дойде при нас за обмяна на опит. И точно като дойде, ни гръмнаха министъра на съобщенията.

Впрочем аз не си падам по такива дълги мисловни конструкции. Когато индиецът стигна до най-долната част на парка и седна в кафенето до южната порта, реших да хвана бика за рогата. Още повече всички други масички в кафенето бяха заети.

Приближих се с вяла походка, разиграх кратко смущение — ах, всичко е заето! — и сложих своята „Кодика“ на масичката на индиеца. Обективът се падна откъм слънчевата страна и лещите мигом нарисуваха върху бялата пластмаса светеща балерина.

— Извинете, свободно ли е при вас?

Преди мислех, че моят английски е най-страшният на света. И дори малко се стеснявах да се доближавам до американките. Но когато до мен стигна ответното грачене на този пушен пуяк, помислих, че баща ми е Шекспир. Индиецът свързваше думите правилно, но ги произнасяше като дете, което се подиграва с учителя. Аз дори не мога да повторя това. Беше нещо от типа:

— Да, да, седжнете, мхоля!

Усмихнах се в отговор и се замислих откъде да започна. Той ме изпревари. Посочи към моята „Кодика“ с черния си възлест показалец, приличащ на накиснат във вода корен, и изграчи:

— Обхичате ли пхотаграпхия, да?

Горе-долу той позна, и това ме обърка. Работата настрана, но обичам да снимам. Естествено, не с тази служебната камера, с масата „специални възможности“, които хич не ми трябват. Моята собствена „Кодика“, почиваща си сега у дома, не беше по-лоша. Бях решил след два месеца, като получа заслужена отпуска, да взема със себе си малката Ги и да се отправя някъде да пощракам. Ето ви парадокс: макар че на отговорната работа тълпите туристи ми бяха дошли до гуша, понякога много ми се искаше да съм на тяхно място. Като обущар, мечтаещ накрая да се разходи с нови обувки.

— Да, обичам да снимам — отвърнах честно, играейки си с каишката на кодиката. — А вие? Като че ли ви видях там горе… При гущера.

И тук той уцели още веднъж. Работата беше, че исках да прекарам отпуската тъкмо в Париж.

— Гхущера, да, да! Там мхогхо уджопно за снимха, той цял попаджа в каджр! Не като Япхеловата кула… Или хващаш само врхша, или само еджния кхрак, кха-кха!

Той рязко се разсмя. Сухите ръце литнаха, изобразявайки нещо сложно — навярно същата тази кула, към която отдавна мечтаех да насоча кодиката си. А с очите индиецът сигурно изобразяваше объркан обектив — във всеки случай те се мятаха още по-бързо от ръцете. Да не се е напафкал човекът с нещо? Дявол ги знае тези азиатци. На тях и в нормално състояние очите са им като на психари…

— А къде е вашата камера? — попитах аз и широко се усмихнах, задържайки уста в разжабено състояние едва ли не минута. Излезе съвсем по туристически. Направо като идиотите-американци, които се хилят по всякакъв повод.

— Те фсиджки са мхои, фсиджки! — Чворестата ръка се протегна напред и нежно почука с показалец по кодиката ми. Жестът беше много странен и в същото време толкова естествен, че нямаше да се учудя, ако от обектива беше излетяла птичка.

— Вие… в компанията „Кодика“ ли работите?

Черните гъсеници на веждите се огънаха — все едно собственикът им се мъчеше да съедини и вторите им краища.

— Ведже не… Изгхониха ме… Но това е мхоя текхнолоджия! — Той отново почука по моята кодика. — Те откхраджнаха иджеята ми! Интеракхтивна пхотобханка, кхоято сигурява ненаджминто кхаджество!

И той се отпуши тотално. След половин час общуване на езика на пушените птици узнах не само историята на нещастния индиец, но и основите на технологията, която „Кодика“ уж беше откраднала от него, изхвърляйки го на улицата.