Мерси Шели: Пръстът на Христофор

А течността се оказа мляко-смес. На терасата, тъкмо над крокодила, една майка-американка хранела детето си. Малчуганът нещо се разревал и хвърлил бутилката надолу през храстите! Ето ви и целият тероризъм.

Затова пък през септември, тъкмо като бях в Париж, си спомних тази история за фотобанката. Когато вече бях снимал и Айфеловата, и Версай. Седяхме в едно кафене на Монмартър — последен ден. Ги тъкмо бе нарисувала два гълъба, които се мотаеха наоколо, и се зачете в някакъв вестник. Едновременно за стотен път взе да ми обяснява, че фотографията не е изкуство. Аз, естествено, се отбранявах както можех, нищо че не съм такъв образован.

Тук Ги ми прочете на глас тази бележка, за хакнатия сървър на „Кодика“. Имало уж там някаква „задна вратичка“. Ги, разбира се, веднага пусна поредната острота по адрес на моя апарат.

В отговор аз извадих кодиката от калъфа, подадох я на Ги и изкарах на екранчето последните няколко кадъра, добавяйки, че с моя апарат всичко е наред, ако тя е имала предвид този апарат, а не другия, с който дори е неприлично да се показваш на улицата. Ги хвърли поглед на камерата и заяви, че там все едно не се вижда нищо.

„Е, ти се виждаш навсякъде!“ — пошегувах се в отговор и също погледнах екранчето. Всъщност тя е права: какво можеш да видиш на екранче с размер един квадратен нокът? Лицето на Ги на предния план все пак може да се различи, но какво има там отзад — някакви контури на сгради, микроскопични фигурки на минувачи…

И тук изведнъж престана да ми е смешно. И дори гълъбите взеха да ми звучат, сякаш издевателски хъмкат. Спомних си индиеца.

И някои други работи си спомних. Но това беше вече по пътя към сервис- центъра, накъдето мигом се втурнах, без да обръщам внимание на виковете на Ги, че не си е допила.

По въпроса за хакерите при нас имахме един разговор преди около година. Дори не разговор, а просто раздувка, докато се връщахме от една задача. Хосе за пореден път се опитваше да бъзика нашия системаджия Мануел. И взе високо да разказва на Трамонтана, че всички хакери са всъщност бивши програмисти на хакнатите компании, които просто са си напробивали „дупки“ още отпреди. Трамонтана, когото обикновено използваме като таран за разбиване на врати, естествено започна с идиотски въпроси. А Хосе продължи да дрънка нататък. Така и така, програмистите обикновено оставят в своите програми „задни вратички“, нещо като допълнителни пароли към програмата. Само за себе си, така че в случай на уволнение да могат да отмъстят на формата.

Той разказваше дълго, докато Мануел не каза спокойно, че това са глупости. И че никой нормален програмист няма толкова глупаво да се издаде с лични постскриптуми, по които елементарно ще го засекат. На нормалния програмист, ако иска да направи мръсно, му е достатъчно да знае недокументираните възможности.

Какво е това? — попита Трамонтана. Ето какво, каза Мануел: ако на ноутбука на нашия Хосе натиснеш едновременно всички клавиши от горния ред и всички от долния, на екрана ще се покажат всичките му пароли. Хосе, щом чу това, целият побеля, отвори ноутбука и му скочи с две ръце като пианист, опитвайки се да натисне наведнъж две дузини клавиши. Трамонтана, ясна работа, се хвърли да помага. Като видях как двете спецченгета с гардеробни размери изобразяват млади пианисти, едва не се спуках от смях. Нали веднага видях как Мануел хапе устни, за да не се разхили. Той винаги умее да отговаря на бъзиците.

Само че Мануел имаше и още една черта: никога не лъжеше безразборно. Да, за двата реда клавиши той се изхвърли на място. Но общата идея, за недокументираните възможности, си е съвсем вярна. И ако съвместим тази идея с историята на веждестия индиец, уволнен от „Кодика“…

Будката с надпис „Кодика“ стоеше на края на булеварда. Момичето със синьозелена униформа запали дежурната усмивка. Измъкнах флаш-картата от камерата и помолих да напечатат записаните на нея двайсетина снимки. При това не в обикновен формат, а в двоен размер.

Докато принтерът загряваше, момичето — явно просто от скука — изтърси нещо за моята поръчка. Така и така, днес рядко ще видиш човек, който да напечата толкова много снимки, на всичко отгоре и в голям формат: обикновено хората искат само да пратят цифровите снимки на сайтовете си. Или да ги пратят на някого по е-поща. Или просто да ги качат на по-голям носител.

От тези приказки възбудата ми веднага изчезна. Наистина, какво ми стана? И Ги се чуди защо хукнах незнайно накъде и без да обясня нищо…