Шели Кинг - Всичко започна в книжарничката на Хюго

Не бях видяла, защото бях твърде заета да чета за девойки с тъмна кожа и мъжествени младежи. Какво можеше да каже за мен Мартин, търговски представител на „Аргонет“, с когото бях работила точно две секунди миналата година?

Докато зареждах Linkedln апликацията си на телефона, Дизи зарови из платнената торба от „Аполо“, натъпкана с технически книги с нарисувани с молив животни на кориците — бебе лос на една книга за HTML 5, лисица на книга за iOS. Видях също така и „Втората световна война: Най-добрата визуална история“. Веднъж на едно събрание на „Аргонет“ Дизи прожектира първите двайсет минути от „Спасяването на редник Райън“, за да вдъхнови служителите.

— Брегови плацдарм! — изкрещя той. — Имаме нужда от брегови плацдарм!

Всички наведоха глави между коленете си, за да не повърнат. Дизи каза, че това била най-добрата работна среща, която сме провеждали.

Книгата, която извади от торбата обаче, беше роман с меки корици в кафеникав цвят със заострени ъгълчета и твърдо и здраво гръбче. Можех дори да усетя миризмата на книгата — миришеше на борова кора и току-що разрязана хартия. Връхчетата на пръстите ми ме засърбяха, като си помислих за новата корица. Беше малка и нежна като новоизлюпена птичка. За разлика от книгите във „Водното конче“ тази беше пощадена от претъпкани чанти, петна от кафе и зъбите на малки кутрета. Беше „Любовникът на лейди Чатърли“.

— Би трябвало да си я чела, нали така? — попита Дизи. — Имам предвид, че не ти дават диплома за английска литература, ако не си чела Лорънс, нали така?

— Да, чела съм я. За обзора на английската литература през първата година в университета. Заедно бяхме на този предмет.

— Е, кой, по дяволите, да помни? Слушай, имам едно невероятно предложение за теб. Ще получим още едно финансиране от Wander Fish . Помниш ли Ави Нараян?

— Разбира се — не я помнех, но беше по-лесно да се преструвам.

— Тя организира един читателски клуб и иска двамата да се присъединим — каза Дизи, като извади още едно копие на книгата. — Всички трябва да четем едно и също издание.

— Не участвам в читателски клубове. Майка ми е член на такъв клуб.

— Да, същият, където ходи и моята. Обаче ние ще се присъединим към този : „Лесбийки висшистки от Силициевата долина“ или някаква подобна глупост.

— Ние не сме лесбийки, тъпако.

— Изпращам ти адреса на блога им.

Мили боже! Членовете в читателския клуб на мама не можеха да се разберат колко захар да слагат в изстудения чай, а тази група дори си имаше блог? Отворих съобщението на Дизи и отидох на страницата на блога. „Читателски клуб на асоциацията на жените мениджъри в Силициевата долина“ или за кратко

— ЧКАЖМСД. Имаха си и лого.

— Оф, Дизи, ти не си жена.

— Да бе, знам. Обаче разширяват обхвата, просто все още не са си променили бранда. Аз съм първият мъж.

— Започват с теб?

— Да, можеш ли да повярваш? Спасявам задника на Ави.

Седя в офиса й днес и виждам на бюро й „Любовникът на лейди Чатърли“, а тя започва да ми разправя за този читателски клуб, все едно ме интересува, и как двама души тъкмо се били отказали и сега са останали само осемнайсет души. Както и да е, включих се в клуба. После й напомних за теб — колко си успешна и че си завършила английска литература. Казах й, че трябва да те покани на джамборето си. Срещата е у Ави в Удсайд. Сигурно ще ни трябва шерп, за да стигнем дотам. Събират се всеки месец. Без съвременна литература. Само умрели писатели.

— Умрели?

— Да, това е критерият. Спазваш го и нямаш проблеми.

— И защо ми е да го правя?

— Няма да напусна кораба скоро, Магс. Имаме шанс в „Аря гонет“ с новото финансиране. А сега Ави е в борда. Може да те върне обратно.

И преди сме минавали през същото с Дизи — от деня, в който преди десет години пропуснахме началото на университетската година и отидохме от Колумбийския университет до Пало Алто с неговата хонда CRX от 1986 г. Беше в края на 90-те и Дизи искаше да се добере до благините на бизнеса с интернет, преди да се пресуши, а аз исках да съм с Дизи. Така че се натоварихме в колата заедно с пресните ни магистърски дипломи — неговата по компютърни науки, а моята по библиотечни науки — и се отправихме към Силициевата долина. Реших, че мога да работя в кафене, докато си търся работа в някоя библиотека. Дизи обаче ме взе на работа в първата си стартъп компания като админ на невероятно висока заплата, два пъти по-голяма от това, което щях да вземам като библиотекар. А в такива компании никога не работиш само на една длъжност. Представиха ме на един клиент като началник на отдел професионални услуги. Не пишех програма, но разбирах как се събира в едно цялата информация и как да направя продукта по-атрактивен. Инженерите ме харесваха, защото правех така, че техническите термини да звучат като „Бархетният заек“ [6] „Бархетният заек, или как играчките стават истински“ от Марджъри Уилямс, 2014, изд. „Ес Принт“. — Б. пр. . Чувствах се като герой от комикс, който е сирак и току-що е научил, че всичките му странности всъщност са знак, че притежава суперсили и че има запазено място в щабквартирата на супергероите. След това техническият сапунен мехур се спука, самолети се разбиха в сгради и всичко се срина. Двамата с Дизи не бяхме пощадени от удара, но няколко години все пак работихме в малкото компании, които наемаха хора. После дойде следващата вълна и това бяха социалните медии. Отново в долината потекоха средства от рискови капитали като пинбол, който огрява малки компании из целия полуостров на Сан Франциско. Дизи срещна капиталовложители на някаква среща за предприемачи и така се роди идеята за „Аргонет“.