Варлам Шаламов: Как започна всичко това

Как започна всичко това? В кой от зимните дни завя друг вятър и всичко стана много страшно? През есента още рабо…

Как започна всичко това? Бригадата на Клюев я задържаха на работа. Небивал случай. Забоят бе обкръжен от конвой. Мястото представляваше разрез, огромна яма, по края на която се бяха наредили войници. А вътре сновяха хора, бързаха, подканяха се едни-други. Някои — със скрито безпокойство, други — с твърдата увереност, че този ден е случайност, тази вечер — също. Ще се развидели, ще дойде утрото и всичко това ще изчезне, всичко ще се изясни и животът ще потече макар по лагерному, но както преди. Задържане на работа. Защо? Докато не си изпълнели дневната норма. Тънко виеше фъртуната, ситният сух сняг шибаше през лицата като пясък. В триъгълните лъчи на прожекторите, които осветяваха нощните забои, снегът се въртеше подобно но прашинки в слънчев лъч, приличаше на прашинките в слънчевия лъч пред вратата на бащиния сайвант. Само че в детството всичко беше малко, топло, живо. Тук всичко бе огромно, студено и злобно. Скърцаха дървените тарги, в които земята се изнасяше до насипищата. Четирима души хващаха таргата, бутаха я, дърпаха я, влачеха я, блъскаха я и я тътреха към края на купчината, накланяха я и изсипваха замръзналия трошляк връз камарата. Камъните се търкулваха надолу с тихо потракване. Ето го Крупянски, ето го Нейман, ей го и самият бригадир Клюев. Всички бързат, но работата няма свършване. Вече е около единадесет през нощта, а сирената бе в пет — изсвири, изквича точно в пет, когато бригадата я връщат „у дома“. „У дома“ — в бараката. А утре в пет сутринта — ставане и нов работен ден, и нова дневна норма. Нашата бригада трябваше да смени в изкопа тази на Клюев. Ала днес ни пратиха на работа в съседния забой и едва в полунощ сменихме бригадата на Клюев.

Как започна всичко това? Внезапно в мините пристигнаха много, страшно много „бойци“. Двете нови масивни бараки, които затворниците бяха строили за себе си, бяха преотстъпени на охраната. Останахме да зимуваме в палатките, надупчени от камъните след взривовете в забоя. Постегнахме палатките: побихме в земята стълбове и върху летвички опънахме покривна мушама. Между палатката и мушамата оставаше слой въздух. През зимата това пространство ще го натъпчете, казват, със сняг. Но всичко това стана после. Отстъпихме нашите бараки на охраната — това бе същността на събитието. Охраната не хареса, че били от сурови трупи; лиственицата е коварно дърво, не обича хората — стените, подовете и таваните нямаше да изсъхнат цяла зима. Това го разбираха всички — и онези, чиито тела трябваше да изсушават бараките, и онези, които случайно бяха получили тези бараки. Охраната възприе бедствието си като неизбежно северно изпитание.

Защо беше нужна охрана на мина „Партизанин“? Мината беше малка — през 1937 година имаше само две-три хиляди затворници. Съседите — мина „Щурмовой“ и Берзино (бъдещият Верхний Ат-Урях) бяха градове с население от дванадесет-четиринадесет хиляди затворници. Разбира се, смъртоносните вихри на 1938 година съществено промениха тези цифри. Но всичко това бе по-късно. А сега — за какво бе нужна охрана на мина „Партизанин“? През 1937 година тук имаше един-единствен несменяем дежурен „боец“, въоръжен с револвер, който с лекота въвеждаше ред в смиреното царство на „троцкистите“. Криминалните? Дежурният гледаше през пръсти на милите им лудории, на грабителските им експедиции и „гастроли“ — и дипломатично отсъстваше в особено сериозните случаи. Всичко бе „тихо“. А сега изведнъж сума ти конвойни. Защо?

Внезапно откараха нанякъде цялата бригада „отказвачи“ от работа — „троцкистите“ които впрочем, по онова време не се наричаха отказвачи, а много по-меко „неработещи“. Те живееха в отделна барака посред селището, незаграденото селище на затворниците, което тогава не се казваше така страшно, както щеше да стане в бъдеще, в много близко бъдеще — „зона“. „Троцкистите“ законно получаваха по шестстотин грама хляб на ден плюс полагаемата им се храна и не работеха съвсем официално. Всеки арестант можеше да се присъедини към тях, да се прехвърли в неработещата барака. През есента на тридесет и седма година в тази барака живееха седемдесет и пет души. Всички те изведнъж изчезнаха, вятърът блъскаше отворената врата, а вътре цареше необитаема черна пустота.

Изведнъж се оказа, че дажбата не стига, че много ти се яде, но не можеш да си купиш нищо, а и не можеш да си поискаш от някого.