Варлам Шаламов: Как започна всичко това

Сельодка, парче сельодка все пак можеше да си изпросиш, но хляб? Неочаквано стана така, че никой на никого не даваше нищо, всички започнаха тайно да ядат, да дъвчат нещо — набързо, в тъмното, като обираха трохите от джобовете си. Търсенето на тези трохи стана почти механично занимание на хората през всяка свободна минута. В обущарницата вечно стоеше огромна бъчва с рибено масло. На височина бъчвата беше половин човешки бой и всеки, който поискаше, потапяше вътре мръсни парцали и си мажеше обувките. Не се сетих веднага, че рибеното масло е мазнина, мас, храна, че тази смазка за обувки става за ядене — това озарение бе подобно на евриката на Архимед. Спуснах се, тоест повлякох се към работилницата. Уви — бъчвата отдавна я нямаше там, други вече бяха изминали пътя, по който те първа тръгвах.

На мините докараха кучета, немски овчарки. Кучета?

Как започна всичко това? За месец ноември на тези, които работеха в забоите, не им платиха. Спомням си как в първите дни на работа в мините, през август и септември, при нас, работягите, спираше минният майстор — тази длъжност беше оцеляла сигурно още от времето на Некрасов — и казваше: лошо, момчета, лошо. Ако ще работите така, няма да има какво да изпратите у дома. Мина месец и стана ясно, че всеки е припечелил по нещо. Едни изпратиха парите с пощенски записи на семействата си, та по този начин да ги успокоят. Други си купуваха от магазина, от лавката в лагера цигари, консерви кондензирано мляко, бял хляб… Всичко това внезапно, изведнъж свърши. Като полъх на вятъра премина слух, „партенка“, че вече няма да плащат. И тя, както и всички лагерни „партенки“, излезе вярна. Разплащането щяло да става само с храна. Изпълнението на плана щяло да се следи освен от лагерните служители, а те са цял легион, и освен от производствените началници, чийто брой се увеличаваше достатъчно пъти, — също и от въоръжената лагерна охрана, от бойците.

Как започна всичко това? Няколко дни имаше виелица, автомобилните пътища бяха засипани от снега, планинският проход бе затворен. Още на другия ден след спирането на снеговалежа — докато траеше виелицата, си стояхме у дома — подир работа не ни поведоха „вкъщи“. Заобиколени от конвоя, вървяхме, без да бързаме, с отпусната арестантска крачка, вървяхме няколко часа по някакви тайнствени пътечки към прохода, все по-високо и по-високо; умората, стръмното нанагорнище, разреденият въздух, гладът, злобата — всичко ни възпираше. Виковете на конвоя ни пришпорваха като удари с камшик. Вече съвсем се беше стъмнило, настанала бе беззвездна нощ, когато видяхме светлини от много огньове по пътищата близо до прохода. Колкото по-дълбока ставаше нощта, толкова по-ярко горяха огньовете, горяха в пламъка на надеждата за почивка и храна. Не, огньовете не бяха запалени за нас. Бяха за конвоя. Много огньове при температура минус четиридесет, минус петдесет градуса. Огньовете се точеха около тридесет версти. И някъде долу, в снежните трапове, имаше хора с лопати — разчистваха пътя. Отвесните стени на тесните траншеи в снега стигаха до пет метра височина. Снегът се прехвърляше отдолу нагоре, от тераса на тераса, прехвърляше се по два, по три пъти. След като всички хора бяха разпределени и обградени от конвой — с обръч от огньове, — работниците бяха оставени да правят каквото искат. Двете хиляди души можеха да не работят, можеха да работят лошо или настървено — никой не се интересуваше. Проходът трябваше да бъде разчистен и докато това не станеше, никой нямаше да мръдне оттук. Стояхме в този снежен трап и часове наред размахвахме лопати, за да не замръзнем. През тази нощ направих откритие, разбрах едно странно нещо, което по-късно се е потвърждавало многократно. Труден, мъчително труден и тежък е десетият, единадесетият час от такава „допълнителна“ работа, след това преставаш да забелязваш времето и те обзема Огромното Безразличие — часовете минават като минути, дори още по-бързо. Прибрахме се „у дома“ след двадесет и три часа работа — изобщо не бяхме гладни и всички ядохме невероятно мързеливо поднесените наведнъж дажби за цялото денонощие. Заспахме много трудно.

Три смъртоносни вихъра се бяха кръстосали и клокочеха в снежните забои на златните мини на Колима през зимата на тридесет и седма — тридесет и осма година. Първият вихър беше „берзинският процес“. Директорът на Далстрой, откривателят на лагерната Колима Едуард Берзин беше разстрелян като японски шпионин в края на тридесет и седма година. Бяха го извикали в Москва и там го разстреляха. Заедно с него загинаха и най-близките му помощници: Филипов, Майсурадзе, Егоров, Васков, Цвирко — цялата гвардия на Вишера, пристигнала през 1932 г. в Колима заедно с Берзин, за да колонизира този край. Иван Гаврилович Филипов беше началник на УСВИТЛ 1 1 Управление на Североизточните трудово-поправителни лагери. — Б.пр. , заместник на Берзин по лагерите. Стар чекист, член на колегията на ОГПУ, навремето председател на „разтоварителна тройка“ на Соловецките острови. Съществува документален филм от двадесетте години — „Соловки“. Там Иван Гаврилович е заснет в тогавашната си главна роля. Филипов умря в Магаданския затвор — сърцето му не издържа.

Читать дальше