Шели Кинг - Всичко започна в книжарничката на Хюго

Бях стигнала до дуела в книгата, когато някой ритна облегалката на креслото ми. Обърнах се и изгледах кръвнишки Джейсън. Беше облечен в черна тениска с надпис Babylon 5 , от която стърчаха тънките му като клечки за зъби ръце. Единият му пръст беше между страниците на дебела като тухла книга с меки корици, с нарисувани рицари във футуристично облекло. Джейсън ми изглеждаше безцветен — тъмна остра коса, бяла кожа като корема на морска котка, а пък главата му все едно беше сплескана в менгеме. Беше висок едва метър и петдесет и леко накуцваше, крайниците му стърчаха странно — имаше вид на прегазен от подивял кон с каруца.

— Свърши ли вече? — попита Джейсън.

— Какво?

— Креслото. Ще ставаш ли от него? — нарочно произнасяше думите прекалено отчетливо и с това ми показваше за каква глупачка ме мисли.

Имаше само две кресла във „Водното конче“: реликвата в граховозелен цвят с тапицерия на дупки по облегалките за ръцете, на която седях аз, и синьото кресло на Хюго — част от пълнежа му беше паднала и вече се беше слял с килима.

— Остават ми три страници до края на главата — отговорих аз и се върнах отново към дуела.

Джейсън заобиколи креслото и се надвеси над мен като гаргойл.

— Седиш тук цял ден.

Погледнах покрай него към Хюго, който се беше съсредоточил в книгата си и се правеше, че не ни забелязва.

— Аз съм клиент — казах на Джейсън.

— Глупости. Трябва да купиш нещо, че да си клиент.

Хвана ме. Хюго ме оставяше да си седя във „Водното конче“ по цял ден, без да очаква да купя нещо. Като мой хазяин в малкия дуплекс на няколко пресечки от „Водното конче“, където живеехме и двамата, той имаше пълното право да се притеснява, че съм заменила търсенето на работа с четене на любовни романи. Наемът нямаше да изскочи от тесните панталони на главния герой. Но Хюго никога не повдигаше темата. Това обаче можеше да се промени, ако на първи този месец не успеех да се справя с малкото останали пари от спестяванията ми и ако чекът за безработни от банкрутиралия щат Калифорния закъснее отново тази седмица.

— Ще свърша след минута — казах на Джейсън и се върнах към дуела, на който се наслаждавах безплатно.

Джейсън издърпа „Непокорната“ от ръцете ми, закрачи към касата и подаде книгата на една жена, която ровеше из кашона с любовни романи за по 2 долара комплекта.

— Искаш ли този, Глория? — попита я той.

Глория притисна наръча си с книги, към апликацията с котка на пуловера си, докато четеше задната корица на романа ми.

Скочих от креслото и се завъртях на перилата като капитан Блъд на мачтата.

— Няма смисъл да я четеш — казах аз и застанах пред Глория. — Сериозно, главната героиня има пъпки, а пък главният герой е нисък. Злодеят е само мъничко неприятен. Бих казала, че е просто леко нацупен. Не е добра книга. Нека ти намеря някой роман с навъсен ирландски бунтовник, който иска да си отмъсти за убийството на баща си, докато се опитва да устои на съблазнително красивата дъщеря на най-върлия си враг.

Тя примига, а Джейсън се втурна покрай мен и се пльосна на креслото ми. Обърнах се към Глория тъкмо когато напъхваше „Непокорната“ в една голяма платнена пазарска чанта, която вече преливаше от книги. Шумно остави два долара на монети на касата и излезе навън.

Хюго стана от креслото си и ме потупа по рамото с онзи поглед, който казваше, че ако съм търпелива, Вселената ще ме възнагради, а след това се отправи към касата, за да прибере парите на Глория. Взех „Сърце на дявол“ от кутията с любовни романи и бързо се отправих към празното кресло.

Бях прочела около 50 страници от „Сърце на дявол“, когато айфонът ми започна да крещи: “Денят на страшния съд дойде! Грешници, покайте се!“. Извадих телефона от джоба си и видях снимката на Дизи на дисплея. Името върху снимката гласеше: „Господ“. Все забравях да слагам парола на телефона си, когато Дизи е наоколо, за да не може да бърника в него.

— Нищо не казвам — отвърна Хюго.

След като загуби креслото си, сега преглеждаше кашон с трилъри, който един клиент беше донесъл тази сутрин за размяна.

— Дори да не казваш, че правителството подслушва телефоните ни, все едно, че си ми го казал.

Натиснах бутон върху телефона и прехвърлих Дизи на гласовата поща.

— Всъщност — продължи Хюго — щях да спомена рака на мозъка.

„Денят на страшния съд дойде! Грешници, покайте се!“ — отново се разнесоха крясъци от телефона ми. Дизи нямаше да ме остави да го пренебрегна. Джейсън посочи с пръст към текста, който беше написал собственоръчно и окачил над касата: