Шели Кинг: Всичко започна в книжарничката на Хюго

„Аргонет“ е като кръстоска между фейсбук или туитър и корпоративен интранет. Идеята беше да създадем сигурно място, където служителите да могат да общуват и да се свързват едни с други, а компанията може да изпраща информация до всички — сигурна и защитена мрежа от външния свят. Дизи и аз хвърлихме всичките си пари в проекта, назначихме за главен изпълнителен директор човек, завършил бизнес администрация в Станфорд, после наехме едно офис помещение от 55 кв. м без прозорци от една китайска туристическа агенция малко по-надолу на улица „Кастро“. След четири години, 600 служители, трима главни изпълнителни директори и пет вълни на уволнения бордът премести позицията ми в Индия. По телевизията хората напускат работата си със сълзи на очите, докато се прегръщат с колегите, казват си довиждане и изнасят нещата си в картонена кутия, от която се подава растение. В реалния живот обаче една сутрин просто отиваш на работа и виждаш на бюрото си чек със заплата за две седмици, името ти е написано с правописна грешка, а охраната проверява чантата ти на входа.

— Сериозно ли мислиш да ме вкараш отново в играта? — попитах аз.

— Прякорът на Ервин Ромел Пустинната лисица ли е бил?

Нямах никаква представа, но предположих, че отговорът е да, защото Дизи дори не ме погледна, когато го каза. Обикновено това означаваше, че говори сериозно. И че е разтревожен. Бяхме в непознати води. В „Аргонет“ знаехме какво да правим, къде се намираме и с кого да говорим, когато имахме нужда от нещо. Познавах програмата, която Дизи и екипът му бяха създали, все едно беше книга, която съм чела толкова много пъти, че корицата сама се отваря, когато я оставя на масата. Разбирах логичните и нелогичните неща в кода, странностите му ме ядосваха и в същото време им се възхищавах, малките заобиколни пътища, които откривах и чрез които го карах да прави неща, за които дори и Дизи не подозираше.

— Ще се справиш — каза Дизи. — Ела, облечи нещо подходящо, кажи две-три изречения, с които да те забележат. И хоп! Отново си в играта, сладурано.

— Кога е срещата на клуба? — попитах аз.

— Утре следобед.

Избълвах водопад от ругатни.

— Ще се справиш — увери ме Дизи. — Когато искаш, можеш да си толкова сладкодумна.

Представих си как моето копие на „Непокорната“ лежи върху масата на Глория вероятно до кутия с обезмаслени сладки и до последния брой на сп. „Редбук“ [7] Redbook — американско списание за жени. — Б. пр. , а телевизорът е пуснат на канал „Лайфтайм“ [8] Lifetime — американски телевизионен канал, насочен специално към женската аудитория. — Б. пр. . Имаше голяма вероятност да съм изгубила дарбата си.

— Хей, нямаше ли утре да ходиш до Напа с онзи хардуерен инженер от „Епъл“?

— Не, скъсахме в ресторанта за суши в Купъртино онази вечер. Не прочете ли ревюто ми в Yelp [9] Yelp — американски сайт за ревюта и оценки на ресторанти, барове и т. н. — Б. пр. ?

Ревютата бяха личният дневник на Дизи. Ревюта за филми, ресторанти, боклуците, които купуваше от Амазон. Дизи не само споделяше какво мисли за продукта или мястото, за което пишеше, но също така разказваше надълго и нашироко за това какво е станало там или какво се е случило с продукта, защо се е случило и с кого. Обичах да чета ревютата на Дизи. Понякога пишех коментари, като се правех, че не го познавам и че не мога да понасям това, което е написал. Започвахме да се караме и често ни разкарваха от сайта като деца, които се блъскат прекалено силно с електрическите колички в лунапарка. Не бях чела ревютата му от дълго време. Вече не ми беше толкова забавно, защото нямах пари да пробвам местата и продуктите, които той оценяваше.

Дизи изпи на един дъх остатъка от виното си с измъчено изражение. После заоглежда празната чаша от разстояние.

— Мечешка пикня — каза той.

Сграбчи ме за главата и ме целуна по косата.

— Трябва да вървя. Имам среща за по питие с програмиращите маймуни в „Бдение над Финеган“ по-надолу по улицата. Искаш ли да дойдеш? Аз черпя.

Дизи винаги плащаше за питиетата. Това беше най-доброто му качество на лидер.

„Бдение над Финеган“ беше имитация на ирландски бар, посещаван от феновете на Орсън Скот Кард [10] Американски писател, известен най-вече с научнофантастичните си творби. — Б. пр. и „Червеното джудже“ [11] Британски научнофантастичен комедиен сериал. — Б. пр. . Обичах да ходя в „БФ“ с компанията от работа след поредния четиринайсетчасов работен ден. Ядяхме пълнени люти чушки халапеньо, пиехме „Гинес“ и цитирахме фрази от филма „Истински гений“ до малките часове на нощта. После с препъване изминавах краткото разстояние до къщи, спях няколко часа, ставах и всичко се повтаряше отново. Това беше мястото, където триумфирах, моята награда за това, че умилостивявах разярените като бикове клиенти и ги превръщах в пухкави малки зайчета. Ако всичко беше като миналата година по това време, аз щях да съм човекът, когото всички черпят, с когото всички искат да си поприказват. Но сега щях да съм просто безработната приятелка на шефа.