Кристина Клайн - Птичка в ръката

Животът й не беше идеален. Беше далеч от идеалния. Но се оказа и не толкова ужасен, колкото си представяше. В някои отношения не само че беше по-добър, но бе по-добър в сравнение с живота й, когато Чарли бе у дома и тя мислеше, че всичко между тях е наред. За нея беше стряскащо да осъзнае колко отдалечен беше Чарли от тяхното ежедневие. Сега имаше дни, в които децата почти не забелязваха отсъствието му. Алисън разбра, че се справя отлично с много от нещата, за които мислеше, че й беше нужен — изхвърлянето на боклука, плащането на сметките, дребните ремонти, секс.

Е, може би не се справяше чак толкова добре. Но все пак достатъчно добре, за да компенсира болезнената самота, която изпитваше понякога нощем, умората в костите и притъпеното усещане, че на другата сутрин трябва да събере сили, за да се справи с всичко това отново. Да се събуди преди да е съмнало, за да се изкъпе и облече, да приготви децата за лагера и детската градина, да се качи във влака, да прекара дълъг и напрегнат ден в града и вечерта да се прибере при две уморени деца. Алисън вече не ги глезеше. Просто нямаше време за това. Ани слагаше масата за вечеря и после участваше в раздигането й, докато Алисън миеше чиниите, пълнеше ваната и помагаше на Ноа да се приготви за лягане. След като привършеше с приказките и целувките за лека нощ, Алисън бе готова да рухне в леглото.

Късно нощем тя мислеше за детето, което не познаваше, но за нея беше съвсем истинско. Нейното страдание навярно бе само частица от мъката на родителите му, но то я беше отвело на пътешествие към нещо по-дълбоко и по-голямо от всичко, преживяно до момента. Сега вярваше, че всяка загуба съдържа в себе си възможност за нов живот. Щом се случи немислимото и животът ти се променя безвъзвратно, наред с болката откриваш и милост. На мястото на сигурността и страха — страха, че може да изгубиш онова, което имаш — се появява нещо неочаквано: дълбока съпричастност, трептяща чувствителност към света около теб и благодарност за това, което все пак притежаваш.

Децата спяха и къщата беше тиха. Алисън обикаляше с боси крака, подреждаше възглавници, сменяше крушки, въдворяваше ред и се чувстваше спокойна и в хармония със себе си. Нуждите на Чарли, напрежението и грижите бяха заемали прекалено много място. Беше чудесно, че не го чуваше как се качва по стълбите или че не трябваше да мисли какво да му приготви за вечеря, дали дрехите му са изпрани и дали привидната му разсеяност прикрива раздразнението му. Дали щеше да й се сопне, ако го попита нещо? Дълго време те живееха заедно в тази къща, без да споделят живота си. Сега той се намираше от другата страна на реката и градеше нов живот с единствения човек на света, който познаваше Алисън толкова добре, колкото той самият.

Тази мисъл караше сърцето й да подскача. А под самотата се криеха още по-сложни чувства: гняв, ревност и болка. Затова Алисън се опитваше да се концентрира върху настоящето, тук и сега. Беше три и петнадесет в понеделник следобед и тя имаше нова работа. Работеше в Ню Йорк, беше редактор в списание Домашен стил. Доста добро начало. Освен това тя имаше идея за тема на рубриката, и то точно навреме за срещата: Фокус върху тишината. Любима книга, спящо дете, тиктакането на часовника в тиха стая, самота. Спокойствие. Тя се изправи, затвори папката и тръгна по коридора към конферентната зала.

Имам привилегията да работя с Катрин Нинцъл, редактора, за когото всички писатели мечтаят, както и с целия великолепен екип на „Уилям Мороу“. Искам да благодаря на Бет Весъл, мой дългогодишен агент и приятел, за нейната гледна точка и за умните съвети; на катедрата по английски език в университета „Фордам“, че подкрепиха моята творческа работа, и на моите сестри Синтия Бейкър Зетлър, Клара Лестър и Катрин Бейкър-Питс, които ме подкрепят и вдъхновяват.

Благодарности на центъра „Вирджиния“ за курса по приложни изкуства и на фондация „Джералдин Ар Додж“ за това, че ми дадоха пространство и време да пиша. На Ан Бърт, Алис Елиът Дарк и Памела Редмънд Сейтран, които прочетоха ръкописа няколко пъти и са част от ядрото на моето общество от писатели и приятели. На Карън Сакс, изпълнителен директор на „Адвокати — доброволци за справедливост“, която ме свърза с правните експерти в Ню Джърси, сред които Марвин Адамс, главен общински прокурор на Нюарк; Клайд Отис, общински прокурор; Аликс Рубин, съдружник в „Ентуисъл и Капучи“; Никол Масела от „Хак, Пайро, 0’Дей, Мърклингър, Улъс и Маккена“; и Кармела Нови от „Кейша и Кейша“. Благодаря също и на Джон Кусолито от застрахователна компания „Либърти“.