Кристина Клайн - Птичка в ръката

Срещнаха се в „Старбъкс“ в Рокуел.

— Не искахме да те нараним — каза Клеър. — Не искам да приемаш това погрешно, но няма нищо общо с теб, Алисън.

— „Ние“ — отвърна Алисън. — Значи вече сте „ние“. — Гласът й беше толкова спокоен, че звучеше почти зловещо. — Не можете да откраднете живота ми и да ми кажете, че това няма нищо общо с мен.

— Аз съм виновен — каза Чарли. — Вината не е твоя. Нито пък нейна. Изцяло моя е.

— О, знам, че вината е твоя. Твоето предателство, твоята незрялост, начинът, по който ти я идеализираш. — Алисън почти изплю думите. — Твоят егоизъм. Ноа и Ани вече нямат баща.

— Стига, Алисън — каза Чарли. — Това не е така.

— Ти им открадна невинността. Доверието. Как ти се струва това?

— Моля те. Не си ли малко…?

Клеър сложи леко ръката си върху неговата, сякаш за да не му позволи да каже нищо повече. После самата тя каза:

— Връщаме ти живота обратно, не виждаш ли? Животът, който си мислеше, че имаш — той не беше истински.

Очите на Алисън се разшириха и тя примигна.

— Как си позволяваш да го кажеш?

Всичко това беше мъчително. Едва напоследък Алисън успяваше да разговаря по телефона с Чарли, без да се разплаче, разкрещи или затвори. Ноа, миличкият Ноа, беше пълен с въпроси, но приемаше отсъствията и повторните появи на Чарли, сякаш баща му беше пътуващ търговец. Ани беше ту ядосана, ту се държеше като обезумяла, правеше сцени, докато се хранеха в ресторанти, и се държеше, сякаш не се интересуваше от нищо. Чарли трябваше деликатно да я успокоява, да внимава да не дава прекалено големи обещания и в същото време да й покаже колко много я обича. Стратегията му беше обречена на провал. Каквото и да направеше, с изключение на това да се върне у дома, щеше да я разочарова.

Чарли знаеше, че ще бъде трудно, но всъщност беше по-трудно, отколкото си представяше. Но въпреки всичко — въпреки всичко. Той беше по-щастлив отвсякога. Обичаше сутрин да се буди до медните къдрици на възглавницата, да слуша ритмичното дишане на Клеър (тя дишаше по-тежко от Алисън, която спеше тихо като котка). Беше чудесно отново да живее в Ню Йорк, нищо, че търсеха евтин апартамент. Чарли се чувстваше като разтопен и освободен от леден блок. Колко беше странно да кажеш, че си тръгваш, и после просто… да си тръгнеш. Никога не си беше представял, че ще бъде толкова лесно, че подобно на магьосник ще прави нещата лесно, изричайки правилното заклинание. Нещо толкова важно трябваше да представлява по-голямо предизвикателство; трябваше да мине през огъня, да надвие дракон, да премине през бодливи храсти. Да намери правилния път в лабиринт, преди да му позволят да си тръгне.

— Мисля, че този апартамент не е за вас — каза брокерът.

— Имате ли друго жилище, което можем да разгледаме? — попита Клеър.

Брокерът прегледа папката, която носеше.

— В този ценови диапазон — каза бавно тя, сякаш им правеше голяма услуга, като разговаряше с тях, сякаш са много под обичайната й цена — ще ви бъде много трудно да намерите точно това, което търсите.

— Ако не мислите, че можете да ни помогнете… — започна Чарли.

— Не, не — отговори бързо тя и се усмихна примирено.

— Всъщност има един апартамент, който може би има потенциал. Близо е до „Астор плейс“. Голям, просторен, нуждае се от малко работа. Празен е, затова сега мога да ви заведа, ако искате. Просто трябва да се обадя на началника за ключа.

— Страхотно — каза Клеър.

Чарли погледна часовника си, трябваше да се връща в офиса. Но пък защо да не се забави с още един час? На фона на цялостната промяна в живота му, да напусне работа, не беше възможно, но пък кой знае? Сега импулсът на промяната беше по-силен. За първи път от години Чарли усещаше потенциала на всеки един миг. Чувстваше се като змия, която беше сменила кожата си. Кожата все още беше там, във високата трева, почти непокътната, но змията я беше оставила зад гърба си. Понякога Чарли се питаше дали Клеър не беше прекалено голяма хапка за него, ястребът за неговата змия. Дълбоко в себе си той се страхуваше, че тя можеше да го отнесе високо във въздуха и после да го пусне. Но поне щеше да види, както го беше описал поетът Джон Дън, „заоблените въображаеми ъгли на земята“, щеше да тръгне на пътешествие. Щеше да полети.

„Това е Алисън Гран — по дяволите.“ Тя натисна номер седем на телефонната слушалка, изчака трите сигнала, изслуша командите и започна отново. „Това е Алисън Грей. Моля — по дяволите“. Тя отново натисна бутона. „Свързахте се с Алисън Грей в списание „Домашен стил“. В момента не съм на бюрото си или говоря по другата линия. Моля, оставете съобщение.“ Тя натисна номер пет и се облегна на стола си. Добре. Готово. Какво следваше?