Кристина Клайн - Птичка в ръката

Точно в този момент в стаята влезе млада жена с тънка руса коса.

— Алисън, чудесно е, че си тук. Среща на екипа след десет минути в конферентната зала. Ще разглеждаме празничния брой.

Алисън се усмихна — Коледа през юли. Добре дошла в обърнатия с главата надолу свят на списанията. През декември щяха да пробват сосове за барбекю и да организират готвене на открито на някой плаж в Калифорния. Огледа офиса си. Беше тесен и гол, прозорецът му гледаше над незащитената ниска съседна сграда, но беше щастливка, че го имаше. Да не говорим за самата работа — в момента в медиите беше трудно да намериш работа на пълен работен ден. Преди месец, когато се бе обадила на всички свои познати в тази сфера, за да провери има ли свободни места, нещата изглеждаха безнадеждни. Една позната разгледа биографията й и директно й каза, че няма шанс.

— Наемат двадесет и шест годишни жени за твоята работа — каза й тя. — Истината е, че в списанията искат да наемат млади хора. Така поддържат нещата свежи. Имаш добър опит, но е малко — ами — остарял, нали? Нямаш шанс, освен ако не работиш в списание за родители. Дори и там шансът е малък. Обмисляла ли си варианта да завършиш магистратура по бизнес администрация?

Страхотно — значи беше прекалено стара и недостатъчно квалифицирана. След като няколко часа беше спала с възглавница върху главата си, тя отмести завивките и стана. По дяволите, беше работила това цели девет години. Нямаше да позволи на тази подигравателна — добре де, изцяло покваряваща, забележка да й попречи. Реши да се обади на всички, за които можеше да се сети — приятели на нейни приятели и техни приятели, независимо какво щеше да й коства. Имаше нужда от работа.

Накрая й помогна Рене Чеварак, предишната й шефка. Сега Рене беше главен редактор на списание Домашен стил, чиито публикации отговаряха точно на името му.

— Разбира се, че те помня! — каза тя, щом Алисън най-после успя да убеди асистентката й да я свърже с нея. — Ти беше единствената ми асистентка, която знаеше как да прави картотека. Къде, по дяволите, беше през цялото това време?

— Взех си малко почивка — отвърна Алисън. — Родих две деца… но сега те са по-големи и…

— И ти вече откачаш.

— Нещо такова.

Хладнокръвната способност на Рене да преценява хората и да ги описва само с няколко думи, която в миналото Алисън намираше за дразнеща, сега беше като очаквана промяна.

— Е, каква работа си търсиш?

— Не знам — отговори честно Алисън. — На този етап съм склонна да обмисля всякакви предложения. — Тя разказа на Рене за предишните си позиции като редактор в други списания и за ангажиментите на свободна практика.

— Знаеш ли — каза замислено Рене. — Имам нещо, което може би е идеално за теб. Работя по нова рубрика, наречена „Фокус“, която всеки месец ще представя различна тема — фокус върху семейството, фокус върху ритуалите, върху каквото й да е. Трябва ми редактор, който ще измисля идеи и ще пише материалите, който всеки месец ще се занимава с целия процес от началото до края. Как ти звучи това?

Фокус върху здравните осигуровки. Фокус върху изплащането на ипотека.

— Чудесна идея — каза Алисън и си спомни Правило № 1 за Рене: нейната интелигентност трябваше да бъде призната, преди разговорът да продължи напред. После си спомни и Правило № 2: повтори нейните думи — това ще й покаже, че я слушаш, и ще потвърди идеите й. — Мисля, че тази работа е идеална за мен.

— Добре тогава — каза Рене. — Кога можеш да започнеш? Шегувам се. Трябва да преминеш през редакторски тест. Не е кой знае какво, сигурно ще се справиш с него и насън. Ще трябва също да се явиш и на няколко интервюта с „Човешки ресурси“ и с моя екип, преди да стигнеш до мен — тя направи пауза. — Би трябвало да кажа „ако стигнеш до мен“. Но не се тревожи, сигурна съм, че ще успееш.

Сърцето на Алисън се сви. За миг бе помислила, че ще получи работата много лесно. Но сега мястото изглеждаше невъзможно. Щеше да разсипе ягодово сладко на теста, който щяха да й дадат за вкъщи; младите й колеги щяха да видят торбичките под очите й и петгодишния й костюм и щяха да й кажат, че оценяват посещението и че ще й се обадят.

— Е, какво пък — каза внезапно Рене. — Аз съм шефът тук. И съм го закъсала. Утре ела да поговорим. Искам това да се случи. Кога най-рано можеш да започнеш?

Дрехите й бяха неподходящи, обувките й — стари, нямаше бавачка (Долорес вече не гледаше децата, след като Алисън с неохота бе установила, че майка й всъщност беше права.). Направи си прическата сама. Имаше нужда от пълна физическа промяна. Колко време й трябваше, за да се приготви? Може би шест месеца?