Кристина Клайн - Птичка в ръката

Колко голямо беше това предателство — да нарани човека, когото някога обичаше най-силно.

Всичко беше замъглено. Клеър не можеше да види ясно нещата, сякаш й убягваха. Алисън, катастрофата, Бен, милият Бен, който започна нов живот в Бостън. Тя поклати глава. Не искаше да мисли за всички последици, не искаше тези животи да бъдат част от нейния. Беше достатъчно трудно да знае какво изпитваше към самата себе си.

Дванадесет години бяха дълго време, за да обичаш някого, без да се преструваш. Клеър считаше, че през цялото това време бе останала по-вярна на Чарли, отколкото на Бен. Ако беше невярна по природа, щеше да замени Чарли с други фикс идеи. Любовта й към Бен бе подсилена от клетвите, които си бяха разменили. Любовта й към Чарли извираше от въздуха и висеше във времето. Не заслужаваше ли да бъде щастлива? Не заслужаваше ли да прекара остатъка от живота си с единствения мъж на света, когото бе желала истински?

— А, ето го и него — възкликна брокерът, Клеър се обърна и видя Чарли, който влезе бавно в стаята.

— Тоалетната е счупена — каза той и отиде при Клеър до прозореца.

— Тази сграда е огромна.

— Да. Голяма е, хубава кооперация със солидна финансова история — каза брокерът, а гласът й беше непоколебимо весел, сякаш се опитваше да уреди грозновата приятелка на среща с непознат.

Чарли обви ръце около раменете на Клеър.

— Ненавиждаш го, нали? — прошепна той.

Тя сви рамене, твърдо решена да не бъде лоша.

— Какво мислиш ти?

— Ще се съглася с теб.

— Знам, но какво е мнението ти?

Той я притисна към себе си.

Тя затвори очи за миг. Тези обгръщащи ръце, тази прегръдка, толкова различни от несигурното докосване на Бен. Той никога не я беше прегръщал така, изцяло, без да се притеснява, че ще й причини болка или че тя иска да се отдръпне. Ако искаше да се отдръпне, щеше да го направи. Чарли го знаеше. Той вярваше в нейната способност да го избута от скута си като куче.

Апартаментът не беше толкова лош, мислеше си Чарли, но знаеше, че Клеър не го харесва, и беше безсмислено да се опитва да я убеди. Беше достатъчно щастлив да се носи на вълната на нейното търсене. Ако някой можеше да намери идеалния за техните финансови възможности апартамент, това беше Клеър.

Техните финансови възможности . Чарли едва сега започваше да осъзнава каква огромна тежест щеше да окаже разводът върху финансите му. Къщата и колата останаха за Алисън, както и картата за фитнеса, която тя дори не използваше. Той нямаше почти нищо и въпреки това трябваше да плаща за всичко. Но Алисън се връщаше на работа, започваше в понеделник. Очевидно адвокатът й я беше осведомил, че Чарли нямаше да я издържа вечно и че ако не предприеме някакви мерки, навярно ще трябва да се премести.

Любимите обувки на Чарли бяха в къщата, любимият му стол също — първият стол, който купи със свои пари от истински магазин за мебели (а не стол от общежитието, купен от „Армията на спасението“ или от благотворителната организация „Гуудуил“). Дипломите му, гаранционните карти на фотоапарата му, часовникът му и стереоуредбата му. Беше прекарал часове и седмици в проучване, очакване и монтиране на стереосистемата, опъна кабелите по касите на вратите и проби малки дупки в стените, а Алисън въртеше очи зад него. Но би било абсурдно да вземе стереото, когато напусна къщата (щеше да се наложи да разглоби всекидневната, тонколоните бяха в кухнята). Всеки ден мислеше за нещата, които бе оставил там. Рамкирани червеникавокафяви снимки на кротките му баба и дядо и строгите му прабаба и прадядо, закачени на стената в коридора заедно със снимки на роднините на Алисън. Годишници от университета в Канзас. Някой ден щеше да си вземе част от тези неща, вероятно поне най-важните, но щеше да се раздели с повечето от тях.

С Алисън бъдещето беше изпълнено с обещания — загребваха от миналото си и оплитаха с него домашното си гнездо. Сега бъдещето му криеше друго — трябваше да се раздели с миналото и да гледа как парченца от него се разсипват по земята. Всички неща, които Чарли приемаше за даденост — удобният дом, възможността да вижда децата си всеки ден, многобройните задължения, за които се грижеше Алисън, — вече ги нямаше. Почти всичко се беше усложнило. В какво да превърне преживяното? В натрупан опит? Ако не друго, то последното десетилетие им беше дало Ани и Ноа. Изминалите години си струваха дори и само заради това.

Две седмици след като Чарли се изнесе, той се обади на Алисън и помоли тримата с Клеър да се видят и да поговорят. Да й обяснят. В началото тя отказа, но после отстъпи.