Кристина Клайн - Птичка в ръката

Беше казал на партньорите си в „Слоун Хауърд“, че отива в Кеймбридж само за да наблюдава как върви проектът, но Бен подозираше, че ще остане тук. Преди няколко дни той се обади на свой приятел от училище, партньор в малко местно архитектурно бюро, и двамата си уредиха обяд, за да проучи възможностите. А освен това нямаше дом, в който да се върне. С Клеър бяха обявили апартамента си в Ню Йорк за продажба и изненадващо бързо успяха да намерят купувач. Разделиха живота си сравнително приятелски: Бен взе книгите, а Клеър запази повечето подаръци от сватбата. Доколкото знаеше, Чарли и Клеър вече живееха заедно в апартамент на техен приятел в центъра.

На Бен му се струваше, че разпадането на брака му беше внимателно подготвен танц, но никой не го бе научил на стъпките. Можеше само да следва музиката и да се опита да научи някоя стъпка в движение. Винаги бе мислил, че щом си живял дълго време с един човек, чувствата ти стават като айсберг и само малка част от тях се появяват над повърхността. Сега вече знаеше, че онова, което смяташе за връх в дълбоките чувства на Клеър, всъщност беше единственото, което беше останало от тях — парченце близост, частичка желание — единственият фрагмент от една разпадаща се връзка. Беше я изгубил напълно преди да разбере, че я губи.

Събитията промениха Бен, но не можеше да каже, както беше правил много пъти преди в моменти на напрежение и несигурност, че промяната е била към по-добро. Сега изглеждаше по-силен. По-бдителен. Вече не очакваше най-доброто, сякаш му принадлежеше по право. Беше успял да преодолее горчивината и навярно това бе най-доброто, на което можеше да се надява.

Като дете, Бен избягваше да прави неща, които причиняват прекалено страдание — да гледа към слънцето, да подлага тялото си на усилия отвъд издръжливостта му, да се къпе с прекалено гореща вода. Целта му бе да избягва болката. А ето че сега тя не можеше да бъде избегната.

Един ден, докато животът му все още беше подреден в кашони, а в ума му цареше безпорядък, Бен вдигна телефона и чу гласа на Сара — момичето, което нае миналата есен и което напусна, защото си намери по-престижна работа.

— Умирам от скука тук — каза тя с типичната си прямота, която той намираше едновременно за обезпокоителна и привлекателна. — Искам да се върна на работа, ако ме искаш, разбира се.

— Проектът в Бостън е изключение — каза Бен. — Наистина ли искаш да проектираш басейни и къщи за гости?

— Не. Но искам да работя с теб.

— Защо?

— Защото те е грижа за работата ти. А това се среща рядко.

— О, така е, нали — отбеляза разсеяно Бен и си припомни как изглеждаше момичето — царевична коса, тънки китки и обезпокоителен интелект, твърд поглед и каменносиви очи. — Къде е момчето? — попита той.

— Кой? Нямам представа. И без това не го харесвах особено.

Тя пристигна в Бостън, Бен я изведе на вечеря и когато стигнаха до десерта, вече я беше наел като свой сътрудник по проекта „Бойд“. Би било хубаво, помисли си той, да има някого, с когото да си говоря за работа. Не че не беше говорил с Клеър — просто никога не бе сигурен дали тя има желание да го слуша.

— Е, какво искаш от живота? — попита Бен един ден, а Сара отвърна:

— Искам да проектирам интересни сгради и да имам бебе, не задължително в този ред.

Искам да имам бебе. По време на брака си с Клеър Бен беше започнал да се отказва от тази идея, да се примирява с живота, който очевидно щяха да водят, но сега, когато бе свободен, можеше да признае, че това се оказа важно за него, че копнееше за дете.

Колко странно, мислеше си Бен: може би този живот ще ми хареса. Навярно всеки от нас можеше да живее собствения си живот, да се откаже от едни неща и да получи други, да постигне различно щастие и да бъде доволен по различен начин. Тук, в Бостън, не беше трудно да си представи, че Клеър просто бе част от живота му, която беше приключила, етап, през който бе преминал, фаза, безкръвно оттегляне — като да завършиш колеж, да напуснеш една работа и да започнеш друга или пък да изгубиш контакт със стар приятел.

Клеър имаше големи изисквания, беше алчна. Той винаги се опитваше да й угоди, да я направи щастлива. Ценеше това, че Сара бе толкова сдържана. Не се налагаше той да бъде разумният и логичният. Можеше да бъде спонтанен и дори чудат. Можеше самият той да бъде алчен.

Сега след работа Бен се прибираше вкъщи в наетия от него апартамент на последния етаж на стара тухлена сграда, в който имаше прозорец с форма на полумесец във всекидневната, водещ към терасата над калдъръмената улица. Когато вечерите бяха ясни, той излизаше на терасата и гледаше звездите — парченца ярка светлина на кадифеното небе. Играеше играта от детството си и търсеше съзвездията — царя Лъв и ловеца Орион. Следеше фазите на Луната от новолуние до пълнолуние и наблюдаваше как метеорите се стрелват през небето. Стоеше там, обграден от звездите, и си мислеше колко лесно бе да вярваш, както хора са вярвали в течение на хиляди години, че всички звезди и планети се въртят около Земята.