Кристина Клайн - Птичка в ръката

— Радвай се, че нямаш такъв нос.

— Да, благодаря ти, Боже, че вместо това си ми дал лунички.

— Хипопотамските ми бедра дори не се побират в огледалото.

Продължаваха с тази молитва на самоунижение, докато някоя от тях не кажеше нещо, което се доближаваше прекалено много до истината, а другата се чувстваше длъжна да я успокои с болезнена откровеност: това не е вярно, ти си страхотна, скъпа. Това пропъждаше илюзията, че подобно на вещици, които развалят проклятия, те можеха да прогонят тези недостатъци и страхове, ако ги изкажат на глас, и тогава играта приключваше.

Ема се чувстваше прекалено голяма до Джил — прекалено висока, с неконтролируема коса, груби черти, особена, подскачаща от радост. Джил беше слаба и нежна, като момичетата, с които дори и най-лошите момчета се държаха добре, сякаш усещаха, че в нейната сдържаност и очевидната й ранимост можеше да настъпи някаква приказна промяна. Ема винаги бе смятала, че подобно на Снежанка или Пепеляшка, един ден Джил ще се омъжи за принца.

Наистина ли Клеър се беше чувствала така? Ако беше истина, Алисън не знаеше за това. Сети се за реакцията на майка си, за предупрежденията й, че на нея няма да й хареса начинът, по който бе представена. Наистина най-добрите качества на Джил сякаш се състояха само в нейната лоялност, наивността й и желанието й да оправя нещата, когато главната героиня прекали. Ако Джил беше невинната девойка, Ема бе умната героиня, чиято премислена импулсивност обикновено й даваше онова, което искаше да постигне.

Алисън прескочи още от текста, стигна до гимназията и зачете отново:

Ема и Джил бяха седнали на тухлената стена пред главния вход на училището и чакаха майката на Ема да ги вземе. Две момчета, които не познаваха — вероятно от по-горните класове, — стояха в една кола до тротоара, наблюдаваха ги и се усмихваха самодоволно.

— Онази е сладка — каза високо едното от момчетата и посочи Джил, — но другата е много готина.

— Да, накрая можеш да се ожениш за нея — отвърна приятелят му и вдигна пръст към Джил, — но ще искаш нея. — Той се прицели в Ема с въображаемия си пистолет и дръпна спусъка.

Ноа извика от притъмнялата си стая:

— Мамо, събудих се!

— Идвам — каза Алисън и отвори в края на книгата. Сега Ема беше на осемнадесет и тайно кандидатстваше в университети на север. В деня, в който пристигна писмото, че е приета в Барнард, тя започна да събира багажа си. Джил щеше да учи в колеж в щата.

В първата си вечер в града Ема отиде до Таймс Скуеър с метрото. Бе една от онези летни вечери, в които градът сякаш блещукаше. Въздухът беше хладен, а светлината — мека. Всички бяха извън града, в Хамптънс или на крайбрежието, ресторантите изглеждаха полупразни, такситата се движеха по, Бродуей“, а портиерите стояха без работа под сенниците. Ню Йорк беше като тайна, която имаш привилегията да научиш.

Разхождаше се по „Бродуей“, присвиваше очи към високите сгради, заслепена от светлините. Ако някой я погледнеше, тя се усмихваше и поздравяваше. Приличаше на турист, макар че не се чувстваше така. Беше в Ню Йорк само от шест часа, но вече се чувстваше като у дома си.

Сега миналото на Ема — Хетфийлд и всички в него — остана зад гърба й. Разхождаше се из града и го усещаше: някогашният й живот изчезваше и се превръщаше в спомен. Знаеше, че истинският едва сега започва.

И все пак, помисли си Алисън, Клеър отново събуждаше миналото. Разликата се състоеше в това, че сега можеше да говори за него като възрастен човек. Можеше да го разглежда от хладен и дори ироничен ракурс. Можеше да го анализира философски. Миналото й беше едновременно истинско и нереално, истина и измислица. Но това нямаше значение, нали? Ставаше въпрос за детството й, а то бе много отдавна.

Ако ти не кажеш нищо, и аз ще си мълча.

Алисън затвори книгата. Чуваше как Ноа пее в леглото си. Изправи се, върна романа на рафта и отиде при сина си, в истинския живот, в другата стая.

„Единственото бъдеще, което можем да

имаме, се гради върху сянката на

нашето минало.“

Марсел Пруст

От мястото, на което Бен беше застанал — купчина пръст над издълбания изкоп, — машините и жълтите багери под него приличаха на детски играчки. Сякаш беше оживяла детска фантазия (не точно неговата фантазия, но на нечие друго момче). Докато гледаше как машините се движат из калта, Бен забеляза птица — вероятно врабче, което беше кацнало на греблото на един от неработещите багери. Спомни си една приказка, която обичаше като дете — за малко птиче, което пада от гнездото си и тръгва да търси майка си, въпреки че не знае как изглежда тя.