Кристина Клайн - Птичка в ръката

Един следобед, докато разчистваше най-долния рафт, скоро след като Чарли се изнесе, Алисън намери книгата Сини мартинита . Ани беше на училище, а Ноа спеше. Тя седна на пода и я разлисти за първи път след като я получи по пощата преди няколко месеца. От книгата падна листче — „Комплименти от автора“. На заглавната страница имаше надпис, изписан с познатия почерк на Клеър. Алисън не знаеше за този надпис. „На Ал, навярно единствения човек на света, който знае коя част от книгата е истина и коя измислена. Ако ти не кажеш нищо, и аз ще си мълча. С обич, Клеър.“

На следващата страница имаше посвещение: „Сякаш… онова, което беше истина, противно на предполагаемото, противно на вярването, имаше някакво значение, щом стигна до него.“ Цитатът беше от книгата Чаровния Били на Алис Макдермът.

Значи нямаше значение кои части от книгата на Клеър бяха истина. Разказът беше истина и едновременно с това не беше, фактите бяха произволни и податливи като измислица.

Алисън изпита силно желание да затвори книгата и да я остави, но се поколеба. Изглежда, нежеланието й да се изправи пред нещата беше част от проблема.

Облегна се на стената, отвори на първата глава и зачете.

Отваряне врата на фризер. Подрънкване на тежка чаша. Лед в сребрист шейкър. Ема чу шума и наостри уши като котка, която усеща консерва. Слезе долу и завари майка си да налива синя течност в две чаши за мартини. Остави шейкъра на плота, облиза пръстите си и избърса ръцете си с кърпа. Пусна парче лимонова кора във всяка чаша. Подаде едната на Ема и вдигна другата.

Наздраве.

Понякога Ема познаваше кога от резкия отпечатък от червило върху чашата — майка й започваше да пие в мига, в който канеше Ема да й прави компания.

През следващите два часа Алисън четеше и пропускаше части от текста. Озова се в свят, който й беше едновременно познат и чужд, някаква забавна версия на реалността. Очакваше книгата да не й хареса, но тя я увлече, беше заинтригувана от описанията на места, които й бяха известни, и хора, които познаваше лично.

В малкото градче има прекалено много хора, които наблюдават и коментират, прекалено много начини да бъдеш разпознат. Но не и достатъчно толерантност. Няма начин да избягаш. Лепват ти етикет още преди да си наясно със самия себе си — преди въобще да си направил нещо съзнателно, за да го заслужиш. Допускаш една-две грешки, казваш нещо на един човек и всички знаят за това. Всички си мислят, че те познават, макар че самият ти не си сигурен кой си.

Домът на Ема беше самотно място. Студена тъмнина: плъзгащите се стъклени врати бяха покрити с тежки завеси. Присъствието на баща й се усещаше постоянно, сякаш изразходваше целия кислород и в къщата не можеше да се диша нормално. Пълзящото ефирно нещастие на майка й тровеше останалия въздух. Щом Ема влезеше през входната врата, баща й и хвърляше безизразен поглед, майка й едва я забелязваше иззад завесата на следобедните си коктейли и Ема ставаше неясна и смътна за самата себе си, каквато беше и за тях.

Романът не беше такъв, какъвто Клеър настояваше, че е. Подробностите за истинския им живот бяха изцяло точни, чак до разнебитения каменен двор зад къщата на Алисън и официалната рокля, която Клеър носеше в училище, когато беше на тринадесет, за да ядоса майка си. Историята не беше толкова измислена, колкото частична — парчета от живота им, фрагменти от приказката.

Ема не помнеше много от живота си преди да се запознае с Джил, а нямаше и спомен как се беше запознала с нея. Знаеше само, че Джил се бе появила в първи клас и като че ли винаги е била там.

Приятелството им се беше изградило в таванската стая на Джил, в която имаше две легла. Лампата не светеше и всяко от момичетата сякаш се намираше в своята собствена изповедалня. Тъмнината разбулваше тайни, които дневната светлина криеше. В летните нощи, под хладните чаршафи, те разговаряха за завист и недоволство, анализираха техниките за флиртуване на момчетата в училище, критикуваха гаджетата на другите момичета. Ема заспиваше, докато слушаше слабото дишане на Джил в другото легло. Кракът на Джил висваше като парцалена кукла.

На сутринта двете заставаха една до друга пред овално огледало толкова близо, че раменете им се допираха и те се събираха в рамката му.

— Имаш късмет, че косата ти е права — казваше Ема.

— Ужасна е. Мръснокафява.

— Поне не е къдрава. Пружини! — Ема издърпваше един кичур и го пускаше, а той отскачаше и се навиваше отново.