Кристина Клайн - Птичка в ръката

— Кога ти трябвам?

— Вчера. Имаш ли възможност да дойдеш в града днес следобед?

— Да, разбира се — отвърна Алисън и започна да премисля вариантите за бавачка в ума си: ако Робин — милата Робин! — можеше да вземе Ноа и да прибере Ани от спирката…

— Добре. Ела в офиса в два часа. Тогава ще мога да отделя малко време. Ако нещата станат, ще подписваме договор за всеки месец. Разбираш ме, нали. За всеки случай.

Алисън искаше да прескочи при нея през телефона и да я разцелува. След всичко, което преживя, тя оценяваше прямотата на Рене. Трябваше й някой, който щеше да бъде откровен с нея, който нямаше да я кара сама да предполага. Беше го правила прекалено дълго.

Сега Алисън беше в офиса си. Погледна часовника, включи компютъра и отвори една папка на бюрото си, на която имаше надпис „Фокус“. В нея бяха събрани изрезки от статии, мостри на платове, бележки на Рене — „Фокус върху околната среда/психиката?“ — снимки и лъскави реклами от списания. Очевидно рубриката трябваше да бъде нещо, което минава за качествено съдържание в света на списанията за дома, да улови някаква очевидна обща тенденция, след като тя стане достатъчно разпространена, за да не изглежда странна, но преди да се изтърка. В същото време тя трябваше да бъде достатъчно обширна и да покрива почти всякакви теми. От Алисън се изискваше да направи тези „прогнози“ шест месеца по-рано.

Тя мислеше за собствения си живот. Какво беше важно за нея сега? Критериите й определено се бяха променили. Преди шест месеца тя представляваше смътно недоволна домакиня с малки деца. Сега беше ужасена самотна работеща майка, която се опитва да възвърне самоличността си. Фокус върху грижите след излизане от болница? Фокус върху пицата за вкъщи?

Като редактор в типични женски списания, Алисън винаги беше притежавала необикновената способност да преценява какво искат читателите. Веднъж по време на среща един от авторите, с които работеше, се обърна към нея и каза:

— Никога преди не съм срещал някого, който да познава така добре средната класа в Америка. Честно казано, това е плашещо.

Това бе шега — но всъщност не беше. Алисън никога не бе принадлежала към онези хапливи редактори в Ню Йорк, които бяха свикнали със суши и коктейли „Космополитън“. В последното списание, в което работеше, бе станала известна с един цитат, който шефката й беше закачила на видно място в столовата: „Пишем статия за лесните рецепти? Аз съм лесните рецепти!“ — Алисън Гранвил.

Фокус върху… тя отново погледна часовника си. 15:13, оставаха две минути до срещата. В момента Ани сменяше заниманията в летния лагер — 15:15 — изобразително и приложно изкуство — Алисън беше закачила графика на таблото. А Ноа се събуждаше от следобедния сън в детската градина. В 17 часа Алисън щеше да стои пред асансьора и да бърза за влака. Основното й изискване към работата се състоеше във възможността да си тръгва рано. Не се беше пазарила много за заплатата и социалните придобивки, просто искаше да се прибира до шест. Районда, едно мило момиче — студентка в местния общински колеж, — взимаше Ани от автобуса в четири и половина и прибираше Ноа от детска градина в пет часа. До шест тя обикновено беше сложила рибените пръчици в тостера и беше стоплила замразения грах, така че веднага щом се прибереше, Алисън и децата можеха да седнат заедно.

Сутрин през почивните дни Алисън често излизаше на разходка с Робин — зареждащи разходки, както ги наричаше тя. Алисън оставяше децата да гледат анимационни филмчета с децата на Робин и нейния сънен съпруг с чаша кафе в ръка. Робин закачаше педометъра на тениската си и двете тръгваха по улицата. По време на тези разходки те срещаха и други жени, които се разхождаха на групи и ги поздравяваха весело. Робин сякаш познаваше всички по име и им задаваше конкретни въпроси: „На Тревър харесва ли му в „Свети Лука?“ и „Лиз взе ли билетите за Рейджърс за търга?“ Робин очевидно имаше десетки, дори стотици приятели. Алисън започваше да разбира, че в този град съществуваше цял един свят, за който тя не знаеше нищо. Докато се мъчеше да догони Робин (тя вървеше много бързо!), Алисън се чувстваше като див звяр, който среща други себеподобни от стадото. Някога би се отвратила от подобно сравнение, но сега приемаше тази идея съвсем нормално. Ето го стадото, а тя беше част от него. Не само че беше част от него — тя беше приятелка на алфа женската. (Алисън се замисли за гимназията, където имаше същата роля. Нещата никога ли не се променяха?)