Трейси Козънс: Синя кръв

Той сякаш изпълваше стаята с присъствието си, налагаше внимание. Независимо дали това му идваше отвътре, или бе нещо школувано, ефектът бе налице — по-силен, отколкото изобщо си бе представяла.

Погледът й се плъзна по мускулестите му голи ръце и крака. Не можеше да не забележи приятния контраст между тъмния му тен и белия спортен екип. Въпреки че го беше виждала на снимки как упражнява едва ли не всички възможни спортове, не беше си представяла, че когато го види за първи път, ще бъде облечен в бял екип за тенис.

Трябваше да си напомни колко беше раздразнена от дългото чакане. И все пак знаеше, че не трябва да го остави да разбере как се чувства. Направи реверанс, доколкото можа с тази пола.

— Ваше височество, за мен е чест да бъда призована да ви служа.

Принц Ранд махна с ръка.

— Да, добре, това е съвсем ненужно. Сега седнете удобно и да се заемем с въпроса.

Той посочи с ръка тапицирания в златно и зелено стол пред бюрото си и Никол се настани в него. Небрежното му поведение я порази. Къде беше протоколът, десетте минути раболепни пози, които би трябвало да се очакват от нея като гражданин с по-нисше положение?

Не можеше да се освободи от чувството, че е влязла не в този офис, който трябва, и се е натъкнала на някой, наподобяващ принц Ранд. И все пак тя внимателно кръстоса глезени под стола в поза, присъща на една дама — така, както я бе учила майка й.

Ранд, изглежда, не забелязваше нито нейните маниери, нито смущението й. Той мина зад бюрото си и се отпусна в черния си кожен стол, след това подпря крак на едно отворено чекмедже. Наклони стола си назад и скръсти ръце.

— Джералд, мога да започна оттук.

— Да, ваше височество. Ако се нуждаете от нещо…

— Добре.

Джералд се отправи към друга врата и изчезна през нея, затваряйки я след себе си.

Никол едва забеляза излизането на Джералд. Ранд беше приковал хладния си поглед в нея. В отговор тя също мълчаливо го загледа, съзнавайки, че според изискванията на етикета трябва да го изчака да заговори пръв. Не че този човек се грижеше за етикета, помисли си тя, докато погледът й пробягваше по небрежната му поза.

— Значи вие сте тази, за която говореше Филип — племенницата, живееща в Америка. Признавам — доволен съм, че пристигнахте, макар че съжалявам, че трябваше да се стигне дотук. Смятате ли, че можете да го направите?

— Разбира се — започна Никол, вдъхвайки си смелост. — Всъщност, аз…

— Почакайте. Има едно нещо… — Той шумно изправи стола си. Отвори най-горното чекмедже и погледна вътре, след това го затвори и премина на следващото.

— Обещавам да направя каквото мога, ваше височество, но признавам, че никога не съм се занимавала с такова нещо преди — продължи Никол, объркана от неговото поведение.

Принцът не отговори. Никол се запита дали изобщо я е чул, улисан да рови в чекмеджетата. Той затръшна второто чекмедже и отвори третото.

— По дяволите, къде сложих това нещо? — Натисна едно копче на вътрешния телефон. — Джералд, къде е онова нещо…

— На рафта вляво от вас, ваше височество. Принцът се обърна и погледна през рамо.

— Аха! Прав е, винаги е прав. — Той изви стола и взе едно списание от купчината, после започна да го прелиства.

Никол втренчи поглед в широкия му гръб, опитвайки се да разбере какво прави. Никога не си бе представяла принц Ранд като, разсеян. Може би истинският принц е бил отвлечен от международни терористи и заместен с този? Тя се размърда на стола и отново кръстоса глезените си.

— Ето го!

Той изви обратно стола с брой на «Аристократи» в ръка. Отвори списанието и й показа обширна статия със заела две страници снимка на Ранд по време на благотворителен бал, хванат под ръка от лейди Джоана Английска. Заглавието крещеше:

— Вие сте написала това, нали? — стрелна я той с поглед.

Никол трепна и почувства как се изчервява. Името й се виждаше добре, набрано с едри букви. Да, тя го беше написала, и той знаеше много добре, че е така. В суетнята около посещението на чичо Филип и неговото неочаквано предложение за работа тя напълно беше забравила за статията отпреди година. Едно мнение за светския живот на принц Ранд.

— Да, ваше височество, но това беше толкова отдавна, не мисля…

— Нека освежа паметта ви. — Принц Ранд обърна списанието към себе си и започна да чете. — В нашето време на огромни промени Каледония изпъква като блестящ пример на стагнация, на страна, неспособна да се изправи срещу предизвикателствата на новото хилядолетие. Да вземем например нейното кралско семейство, което гордо проследява родословието си до пети век… и тъй нататък, и тъй нататък.