Трейси Козънс: Синя кръв

Никол се питаше какъв ли е ангажиментът, който го задържа. Тъй като познаваше добре репутацията му, тя си даваше сметка, че това не би могло да бъде нещо сериозно, което правеше нейното чакане още по-неприятно.

Тази сутрин се бе погрижила с още по-голямо внимание за външността си, като подбра строг костюм в гълъбов цвят, който би одобрила дори майката на принца, мрачната кралица Евридика. Беше прибрала дългата си до раменете тъмна коса. Спряла се бе на големите си очила, вместо да си сложи контактни лещи, тъй като си мислеше, че те и придават интелигентен вид. Искаше принцът да разбере, че възнамерява да работи упорито, ако той й възложи тази работа, въпреки уникалното естество на задачата.

Въздъхна. Начинът, по който принцът се държеше с нея, не й оставяше голяма надежда, че я приема насериозно. Каледония бе скандално известна със своите назадничави възгледи за мястото на жената в живота. По-голямата част от гражданството все още не гледаше с добро око на идеята жена да работи извън дома си — поне хората, които държаха юздите на властта.

Което я караше да се пита как изобщо на принца му е минало през ум да я наема.

Тя чу една врата да се затръшва във вътрешната стая. Изправи гръб и приглади полата си.

Гласът на Джералд се понесе през вратата, звучеше леко обезпокоен.

— Ваше височество, изоставате с почти два часа в графика си. Госпожица Никол Олдридж ви очаква. След това трябва да се приготвите за приема довечера с дипломатите от Англия и Австрия.

— Кой?

— Дипломатите…

— Нямах предвид тях.

Никол разпозна гласа на принца от новинарските предавания — силен и властен! Той всъщност беше в другата стая, само на няколко фута разстояние. Въпреки своята репутация — или може би благодарение на нея — останалите жени от списанието биха извършили престъпление, за да бъдат на нейно място точно сега.

Като лоялна гражданка на Каледония тя уважаваше длъжността на принца. Но имаше достатъчно здрав разум, за да изпитва някакво абсурдно вълнение само при мисълта, че ще се срещне с него. Пое си дъх и храбро се опита да успокои дишането си. Хладна и професионална. Така й се искаше да изглежда.

— Тази жена. Коя е тя? — чу го тя да пита.

— Консултантката от Америка — обясни търпеливо Джералд. — Тази, която би могла да ви помогне да си намерите съпруга, ваше височество.

— Аха! Тази. И сега е тук, така ли? Съвсем бях забравил, че пристига днес. Ракетата ми се счупи, можете ли да си представите. Това забави играта за известно време.

Ракетата му? Явно, докато тя се опитваше да си успокои нервите, докато го чака, той е играел и е релаксирал!

— Срамота, ваше височество. Това не беше ли любимата ви ракета?

— Да, и беше нужна цяла вечност, за да се намери прилична графитна заместителка. Опитаха се да ми дадат една стара дървена. Е, да не караме момичето да чака — приключи принц Ранд. — Поканете я да влезе.

— Но…

— Джералд, току-що ми казахте, че нямаме цял ден на разположение. Нека да задвижим тази работа, ако изобщо ще се занимаваме с нея.

— Да, ваше височество.

Джералд се появи отново през вратата.

— Оттук, госпожице. Извинявам се за закъснението. Принцът беше… зает.

Никол се изправи. Не можа да сдържи иронията в тона си.

— Сигурна съм.

Срещна погледа на Джералд, но той изглеждаше безстрастен. Запита се дали безотговорното поведение на принца е подразнило и него.

Той я поведе към офиса на принца — цялата в махагон, напълно мъжка територия. И все пак високите прозорци пропускаха доста светлина, а вътрешният декор на апартамента изглеждаше съвсем модерен в сравнение със закостенелия традиционализъм в други части на двореца.

Пред друга камина, също запалена, бе оформен кът за сядане с канапе и столове, тапицирани с изумруденозелен брокат. На полицата над камината бяха подредени ветроходни и поло трофеи. На стената отгоре бе закачена скица с архитектурния план на Партенона.

— Ваше височество, това е госпожица Никол Елизабет Олдридж от Ню Йорк — зареди напевно Джералд.

Никол се обърна към принца. Беше го виждала хиляди пъти, в различна обстановка, с различни дрехи. Сега това беше действителният принц и беше ясно, че фотографиите не дават реална представа за истинския му образ.

Въпреки безстрастното изражение на «Аристократичното» лице, очите му напрегнато блестяха, докато я разглеждаше мълчаливо от глава до пети. Чертите на лицето му бяха още по-изразителни, отколкото си спомняше, почти сурови — и определено властни.