Трейси Козънс - Синя кръв

— Ще се съгласиш. — Ранд сподави гневния си изблик като с труд успя да запази самообладание. През изминалата година беше разбрал, че силните емоции нямат място по време на преговори. — А точно това ставаше сега. — Тя ще ми помогне да направя точно това, което искате от мен, така че предлагам да не спорим по този въпрос.

— Тя? — уточни кралицата, присвивайки устни. — Коя е тази жена?

Стомахът на Ранд отново го загложди. Обърна се към прозореца, но не се взря в прекрасната гледка навън, а в своето неясно бъдеще. Надяваше се, че тази жена ще бъде както му бе обещано — енергична и находчива. Лорд Филип му бе дал всички основания да мисли, че е такава.

Ако не, нямаше да му остане кой знае какъв избор.

— Е, синко? — обади се с по-мек глас кралят. — Дай отговор на своята кралица. Коя е тя?

Когато накрая отговори, като че ли говореше повече на себе си, отколкото на родителите си.

— Тя е жената, която ще ме спаси.

— Спомняш ли си кога те доведох тук като момиче, Никол? — позасмя се чичо Филип, докато лимузината се придвижваше напред, а кралският дворец взе да се провиделява през дърветата.

— Никога не бих могла да го забравя — откликна Никол, неспособна да откъсне очи от сградата в пясъчен цвят. — Ти искаше от мен да попия великите събития от историята на Каледония, а аз исках просто да тичам през залите и да ядосвам стражата.

— Очаквам този път да покажеш малко повече респект — избъбри през смях чичо Филип.

Никол му се усмихна. Не беше подготвена за силното чувство, което я бе изпълнило, когато пристъпи от самолета на калдонийска почва. В този объркващ момент й се прииска да целуне земята от радост, че вижда покритите с лозя хълмове на своята страна, кристално бистрите езера и далечните планински върхове.

Прииска й се и да заплаче, защото почти нищо не се бе променило. Виещите се пътища бяха все тъй зле поддържани, а пътните знаци — неточни или липсващи.

Шофьорът им свърна в частната алея. Кралският дворец се гушеше в подножието на меко заоблени хълмове на десет мили от града сред собствен парк от хиляда акра. Беше построен като замък през единадесети век, а подобренията и допълненията бяха продължили през годините до двадесети век, като националната политика бе започнала да фаворитизира старото пред новото. Никол знаеше, че модерната водопроводна инсталация е била монтирана едва преди четиридесет години, при това само в жилищното и стопанското крило.

Докато се взираше в двореца, я връхлетяха емоции — защо, не можеше да каже. Вярно — триетажната сграда с кулички беше един паметник на калдонийската любов към старините и символ на сърцето и духа на Каледония. Нейната красота лесно можеше да отвлече вниманието, напомни си сурово тя. Можеше да я накара да забрави за сериозните проблеми на тази страна и на правителството, проблеми, засягащи реални хора.

Проблеми, игнорирани от принц Ранд.

От списанието й бяха разрешили отпуск, в случай, че принцът я наеме. Беше започнала да се надява, че той ще го направи, за да може в крайна сметка да изпълни дълга към страната си. Веднага щом приключи с ангажимента си, щеше да вземе първия самолет за Ню Йорк.

Тя се подпря на ръката на шофьора, докато слизаше от колата. Приглади полата на костюма си и вдигна поглед нагоре, без да е сигурна накъде първо да погледне — толкова много имаше за гледане, за възприемане.

Както винаги, от двете страни на огромните четворни врати на входния портал стояха две двойки униформени стражи. На върха на портала свежият планински ветрец развяваше дузина флагове. На най-големия флаг в средата се виждаше познатият златен лъв върху зелено поле.

— Прекрасно, нали? — Чичо Филип заобиколи колата и се присъедини към оглеждането на двореца. — Наистина би трябвало да идвам тук по-често. В цялата тази днешна житейска суетня човек лесно може да забрави чувството си за принадлежност.

Никол се усмихна на забележката му, знаеше, че тя се отнася за нейния живот на космополит. Филип, баронът на Дюпрения, дори не живееше в столичния град. Той не се отделяше от своето имение в провинцията, освен когато традицията налагаше присъствието му в Камарата на лордовете, където семейството заемаше наследствен пост от стотици години.

Въпреки че по-младият му брат, бащата на Никол, беше само един университетски преподавател, за нея липсата на титла нямаше значение. До смъртта на родителите си бе имала прекрасно детство.