Трейси Козънс: Синя кръв

Вместо да дезертираш. Неизречените думи увиснаха между тях.

Родителите й искаха да остане в Каледония и да посещава колеж в страната. Обаче тя мечтаеше за истинско образование. Нямаше никакво желание да посещава някое от частните девически училища в Каледония, скрити под маската на тъй наречените колежи за жени. Университетите, където наистина се учеше, бяха открити все още само за мъже.

Баща й — професор в един такъв университет — я окуражаваше да остане и да се опита да промени правилата за прием на университета. Изпълнена с младежка жар, тя бе смятала да направи точно това до нощта, когато родителите й бяха тръгнали за някакво факултетско събитие и никога не се завърнаха у дома. На един от многото тесни и зле маркирани пътища на Каледония ги бе убил някакъв пиян шофьор. Тя неведнъж бе обвинявала самата Каледония за тяхната смърт — за снизходителността към пияните шофьори, за лошата поддръжка на пътищата. За всичко! Чичо Филип беше неин настойник през последната й година в училище, но веднага щом успя да се измъкне, тя замина за Америка.

Огледа офиса си, замисли се за удобния, макар и безпорядъчен живот, който си бе изградила в Ню Йорк — после отново върна вниманието си към сериозния, загрижен чичо Филип, който представляваше наследството, на което бе обърнала гръб.

В интерес на истината от известно време осъществената мечта бе взела да й нагорчава. През последните няколко години често се бе питала дали е крайна сметка бе направила правилния избор — като хвърля толкова време и енергия, без да произвежда нещо по-ценно от няколко часа развлечение за хора, омаяни от богатите и титулуваните.

— Една съпруга може да окаже силно въздействие върху мъжа си — поде отново чичо Филип. — Ако му помогнеш да си намери подходяща жена, той може би ще промени навиците си.

— Предполагам, че е така — изрече замислено Никол, почувствала как вътрешната й съпротива започва да се руши.

И все пак — да се изправи лице в лице със спомените си, да се завърне в страната, която едновременно обича и мрази, да работи за правителството, което обвиняваше за…

Гласът на Филип взе да я увещава.

— Знам, че все още обичаш родината си, Никол. Разбираш какво означава за страната ни един подходящ брак за принца.

— Да, разбира се, но…

— Родителите ти почитаха кралското семейство, Никол — изрече нежно той. — Те толкова биха се гордели.

Никол примигна, опитвайки се да обуздае емоциите, които бяха предизвикали думите му. Да, ако родителите й все още бяха живи, щяха да бъдат въодушевени да я видят наета от семейство Холингсуърт. В това си качество би могла в крайна сметка да упражни някакво добро влияние в интерес на Каледония.

Преди да си даде докрай сметка, Никол бе взела решението си. Тя се изправи и протегна ръка.

— Добре, чичо. Ще се опитам.

Чичо Филип стисна топло ръката й.

— Отлично, Никол. Знаех, че мога да разчитам на теб. Казах на принца, че няма да отхвърлиш тая възможност. — Той се усмихна широко. — Взел съм билети за полета утре в единайсет.

— Утре! Но аз имам…

— Кое е по-важно? Да се питаш къде трябва да сложиш снимките на «Аристократи»-те, или да спасяваш Каледония?

Никол въздъхна и поклати глава. Трябваше да се съгласи, щом нещата се поставяха по този начин. Вероятно би могла да каже на шефа си, че има спешни семейни причини.

Фортинбло, Каледония

— Е, помисли ли по това, което ти казах? — Крал Едбърт седеше в своя старинен, тапициран стол и гледаше намръщено високия си син. Беше свъсил гъстите си вежди.

— Да, разбира се — кимна принц Ранд, раздразнен, че баща му дори смята за необходимо да пита. Кралят в края на краищата бе заплашил само да унищожи мечтите му.

— Имаш само осем месеца — отбеляза кралят. — Твоята задача е да продължиш родословната линия. Хората го очакват! Нямаш никакви братя и сестри, така че трябва да престанеш да си губиш времето и да се заловиш с това.

Стомахът на Ранд започна да се присвива и той си помисли с копнеж за шишенцето с антиацид в бюрото си. То беше в другия край на замъка, в неговото крило — на края на света.

Да, беше се примирил с необходимостта да се подчини на изискванията на родителите си. Нямаше голям избор. Но да го принуждават да си вземе съпруга, когато още не беше срещнал жената, с която би искал да сподели живота си…

— Познавам те, Рандал — изрече мрачно кралят. — Това, което мога да ти направя, не би ти доставило удоволствие.

Арогантността на краля подразни Ранд. Баща му не знаеше нищо за тайната му дейност. Изобщо не подозираше. Ранд беше твърде внимателен. И това правеше предположението на баща му още по-оскърбително.