Александра Потър - Без гордост и предразсъдъци

— Не е никакъв клуб, а най-обикновена екскурзия, организирана за почитатели на литературата — поправям я аз, цитирайки написаното в листовката.

Стела загребва хумус с един морков и ме поглежда, без да крие отчаянието си. Пристигна вкъщи, защото й трябвала ютия за Мексико. Аз и без това никога не я използвам и тя си е все още в кутията, в която е купена. Откакто е дошла, изяде почти цяла кутия хумус и аз едва сега се усещам, че това е бил просто претекст, че е дошла, за да се опита да ме накара да се откажа.

И няма да се спре пред нищо.

— Нали си наясно какво означава това? — продължава тя и мляска шумно, подпряла брадичка върху коленете си, облечени в черен клин от ликра.

С нежелание обръщам гръб на купчината книжки, оставени на нощното шкафче, и отварям чекмеджето с чорапите.

— Не, но съм сигурна, че ти ще ми кажеш — отвръщам напрегнато аз и свивам чорапите на топки.

— Кукувци — заявява спокойно тя и ме поглежда.

Спирам на място.

— Как така кукувци?

— Не се ли сещаш? Разни шантави типове, самотници. Старци.

Зяпвам я.

— Не мога да повярвам, че го каза — не че съм шокирана, но като нейна шефка мога поне да се направя на възмутена.

— Я се замисли. Що за хора биха прекарали ваканцията си с група напълно непознати, с които могат да разговарят единствено за книги?

— Аз — сопвам се обидена аз.

Стела ме поглежда със съжаление.

— Може и да не си забелязала, но обичам книгите. Аз съм управител на книжарница, да не би да си забравила? Това прави ли ме кукувица? — питам високопарно аз.

Стела обира хумуса от стените с морков.

— Не, но ти по принцип си кукувица — усмихва се тя и облизва моркова.

Мятам по нея кадифена възглавница, обръщам гръб на полиците с книги и внимавам да не забравя нещо.

— Прости ми, ако се държа като глупачка, но държа да те попитам няма ли да вземеш някакви дрехи? — пита тя след малко.

— Естествено — отвръщам възмутено аз. — Просто не съм стигнала още до тях.

Честно казано, дори не се бях замисляла за дрехи. Нали заминавам само за седмица?

— А и няма да ми трябват много — изтъквам аз в своя защита.

— Все нещо трябва да облечеш.

Обръщам се и забелязвам, че Стела оглежда подозрително сака ми.

— Не си сложила нищо, а сакът ти е вече пълен — отбелязва подозрително тя и се ухилва. — Не е възможно! Да не би да имаш намерение да отидеш да напазаруваш в „Топ шоп“ в мига, в който пристигнеш.

— Какво е „Топ шоп“?

Тя ме поглежда ококорена.

— Какво е „Топ шоп“ ли? — провиква се тя. — „Топ шоп“ е заветната ми мечта.

Поглеждам я недоумяващо.

— Няма значение, знам, че няма да разбереш — въздиша тя и клати глава. — Очевидно дрехите са последната ти грижа. — Поглежда отново сака.

— Добре де, разбрах те — цупя се аз. — Може би трябва да взема нещо по-голямо. — Бръквам под леглото, вадя стария куфар на колелца и го отварям. — Виждаш ли? Има предостатъчно място. — Бързо прехвърлям книгите в него и се врътвам към гардероба.

Дръпвам няколко пуловера. Единият е от розов мохер с разни лъскави неща по маншетите и е пуловерът ми за забавление — нали се сещате, когато се бия със снежни топки или нещо подобно. Не че съм се била със снежни топки, откакто бях на десет, но го видях в едно списание и манекенката беше с поруменели бузи, очите й блестяха, беше с минипола и раиран чорапогащник. Никога не съм изглеждала по този начин, тъй като нямам никакъв усет към модата. Всеки сезон мисля по въпроса за около пет минути, след това навличам старите дънки, които висят в гардероба ми от години.

Другият ми пуловер е черно кашмирено поло. Купих го от „Дона Каран“ един януари като част от новогодишното ми обещание да се обличам по-стилно, след като Стела, която не знае какво е такт, изтъкна: „Книгите може и да са истинската ти страст, но не можеш да се изчукаш с една книга.“ Въпреки че бе на разпродажба, полото струваше цяло състояние. Мислех си, че ме прави елегантна и стилна, но истината е, че изглеждам безлична в него. Все едно, че съм счетоводителка.

Вдигам и двата пуловера, за да чуя мнението на Стела.

— Розовия или черния?

Тя ги поглежда неодобрително.

— Естествено, че розовия — отсъжда тя.

— Ама другият е от кашмир — изтъквам аз.

— И какво от това? — свива рамене тя.

Тъй като е с две години по-млада от мен, Стела все още не е достигнала възрастта, когато жената чете „Вог“ във фризьорския салон и копнее да е една от знаменитостите, които, когато ги интервюират и питат за задължителните дрехи в зимния им гардероб, отвръщат небрежно: „Само кашмир.“ Все още се радва на изкуствените материи.