Александра Потър - Без гордост и предразсъдъци

— Добре де — въздиша тя и вдига ръце като някоя отчаяна еврейска майка. — Предавам се. Двамата се срещаме.

Поглеждам я с огромно удоволствие. Как само се радвам.

— Стела! Това е фантастично! Защо не ми каза по-рано? Знаеш, че много харесвам Фреди. Господи, кога стана?

— Когато се върнах от Мексико — отвръща тя и се усмихва предпазливо. — Чакаше ме, когато се върнах, беше ми направил страхотен чийзкейк, нали знае кой ми е любимият, и двамата си останахме вкъщи, ядохме много, говорихме си и… — Тя млъква и разтърсва коса. Наскоро боядиса връхчетата в черно. — Разбрах колко много ми е липсвал, докато ме е нямало. Още преди Скот да се окаже пълен гадняр, ми липсваше. Мислех си, че е станало така, защото живеем заедно, че сме свикнали един с друг, но се оказа много повече.

Тя застава до мен на слънце.

— Ще ти призная, че ни е много добре заедно — доверява тя.

— Здрасти — сопвам се възмутено аз. — Че кой ти разправяше същото от месеци?

Тя се ухилва виновно.

— Знам, знам. Просто не слушах…

— И какво е да спиш със съпруга си? — питам аз и я сръчквам с лакът.

Тя се изчервява.

— Ако не друго, то поне знам, че на сутринта все още ще ме уважава — отвръща тя и двете избухваме в смях.

Прекъсва ни звънът на телефона й и Стела скача, за да се обади. След малко се провиква:

— Обажда се Спайк — гаджето ти.

Мой ред е да се изчервя.

— Престани — съскам аз, хуквам и грабвам слушалката.

Не съм ядосана, само се преструвам. Много ми е приятно, когато хората наричат Спайк мое гадже. Аз самата умирам да го наричам гадже. Изпращам му разни смешни картички, които откривам из разни бутици в Сохо, пращаме си весели имейли, говорим по телефона часове наред, а аз си лежа в леглото и броя дните до пристигането му в Ню Йорк (остават четири дни, вече знам, по-точно казано, три дни и двайсет и четири часа и приблизително четирийсет и пет минути), драскам името му върху бели листа, докато съм на работа, пиша думата любов, след това отново, този път деля буквите, след това ги свързвам и…

Добре, спирам. Знам, че това са пълни глупости, но просто не успявам да се сдържа. А и не искам да се стърпявам. Защото след безумната поредица неуспешни срещи най-сетне намерих мъж, по когото съм луда и който е луд по мен. Той определено е луд. Трябваше ми доста време, докато го открия, наложи се да пътувам доста далече, дори излизах с господин Дарси, но както е казала Джейн Остин: Не бързайте, подходящият мъж най-сетне ще се появи? Така и стана.

Не си представях, че ще облича оплескани с паста за зъби тениски, но пък любовта е в състояние да ви изненада. Истината е, че аз преживях невероятна изненада в това отношение.

— Здрасти — започвам аз, щом притискам телефона до ухото си. — Как е при теб?

— Липсваш ми — отвръща Спайк.

Усещам как цялата пламвам.

— И ти ми липсваш — отвръщам щастливо аз, а след това хлъцвам, когато Стела ме сръчква в ребрата. Държа да ви кажа, че лактите й са много кокалести.

— Добре, след като казахме задължителната част, казвай как е табелката.

— Страхотна — възкликвам гордо аз. — Скоро ще я видиш.

— Знам, но нямах търпение. Ще прекарам с теб цели две седмици в Ню Йорк.

Усмивката ми става още по-широка.

— Я кажи, ти успя ли да предадеш навреме статията? — питам го аз.

— Да, стана… Има още няколко уточнения…

— Ами статията за господин Дарси?

— Не ти ли казах?

— Написал си я и редакторът ти е ахнал.

— Точно така — отвръща скромно той. — Решил е да я задържи за Свети Валентин.

И двамата ахкаме.

— Има и нещо друго. Когато се заех да проверявам имената, звъннах в туристическата агенция и помолих да ме свържат с госпожица Сотин, но ми обясниха, че такава нямало. Никога не били чували за нея. Проверих номера няколко пъти, за да съм сигурен, че не съм направил грешка. Не е ли странно?

— Много — съгласявам се аз и не мога да повярвам.

В този момент някой го вика и той бързо обяснява:

— Слушай, Ем, трябва да прекъснем. Да ти звънна ли по-късно?

— Да, разбира се. Чао.

— Чао.

Затварям и за момент оставам загледана в телефона.

— Станало ли е нещо?

Стела се появява от склада. Носи две чаши горещо кафе и ми подава едната.

— Благодаря — прошепвам аз и продължавам да гледам слушалката няколко секунди, преди да я оставя.

— Той е прав. Много е странно наистина — мисля на глас аз.

— Кое? Какво? Кажи! — любопитства Стела. Не може да си намери място.

— Екскурзоводката ни — обяснявам аз. — Никой в туристическата фирма не е чувал за нея.