Александра Потър - Без гордост и предразсъдъци

Може да има и друго обяснение — колкото и да е странно, може би тъкмо това е моята книга. Ще ви призная, че имам една теория…

Нали има една част от книгата, в която господин Дарси си тръгва от Недърфилд през ноември и заминава за Лондон със семейство Бингли, където остава цялата зима. Това е в края на първа част или първите няколко реда от втора част, доколкото си спомням, непосредствено след бала. Елизабет го вижда чак след Великден. Това са много месеци. През това време никой не знае къде е бил и какво е правил, с кого се е срещал. Кой знае какви ги е вършил? С кого ли се е срещал? Може да е излизал с коя ли не.

Може да се е запознал с момиче от Ню Йорк, наречено Емили.

Затова ли останалите страници бяха празни? Защото се е запознал с мен. Може би онзи ден в Чотън Мейнър, когато и двамата бяхме просто посетители, дошли от различни места, двата ни свята са се докоснали и ние сме се запознали. Нямам представа как се е случило, нито пък защо, важното е, че се случи. В резултат на тази среща започнаха много промени.

По онова време не спирах да мисля какви ще бъдат последствията за нас двамата с господин Дарси. Бях така омаяна от мъжа, за когото мечтаех още от дванайсетгодишна. Исках да изживея фантазията си, същата фантазия, която има всяка жена като мен. Сега обаче, като се замисля за всичко онова, което се случи, ако наистина бях влюбена в него, двамата щяхме да намерим начин да останем заедно.

Започвам отново да фантазирам. Господин Дарси нямаше да се върне в Недърфилд, нямаше да отиде при леля си с надеждата да види Елизабет, нямаше да й признае любовта си, щеше да получи отказ и да й напише писмото. Също така нямаше да се притече на помощ на Елизабет, когато сестра й Лидия избяга, за да се омъжи тайно за Уикъм, нямаше да се опомни и да разбере, че греши, нямаше да каже „да“, когато той й предложеше брак.

Следователно останалата част от романа нямаше да се случи. Страниците щяха да останат празни. Нямаше да бъде написана една от най-великите любовни истории на всички времена. Нямаше да има Елизабет и господин Дарси. Нямаше да има „Гордост и предразсъдъци“. Книгата нямаше да съществува. За всичко това вината щеше да е моя. Също като кръгчетата, които се образуват, щом някой камък цопне във водата, ефектът щеше да е поразителен.

Представете си само. Нямаше да има Колин Фърт в прословутата сцена на езерото, нито пък Матю Макфейдън щеше да крачи в мъглата, нямаше да има и Марк Дарси за Бриджет Джоунс.

При мисълта за всички побеснели фенове на Бриджет Джоунс направо ми прилошава.

Само че господин Дарси се върна. Това обяснява защо страниците вече не са празни. Той се е върнал към собствения си живот, забравил е за мен и така е била създадена една от най-прекрасните любовни истории.

Не можете ли да повярвате?

Опитайте! Може би всеки има нужда да повярва в невероятното поне веднъж. На мен ми се иска да вярвам, че белият копринен шал пред катедралата е на господин Дарси, а не на някой непознат, който го е изпуснал съвсем случайно. Все още го пазя. Държа го в чекмеджето при бельото си. За съжаление вече не мирише на онзи сексапилен парфюм. Трябваше да го изпера, след като си избързах сополивия нос с него, затова сега мирише на омекотител. Въпреки това понякога го вадя, слагам го на врата си и се отдавам на фантазии.

После, разбира се, го прибирам обратно в чекмеджето.

— Ем, ще дойдеш ли да подпишеш?

Стела се провиква и аз се обръщам към нея. Застанала е на вратата, наметната с малиновата пелерина, и размахва някакви документи. Усмихвам се. Не е свалила пелерината, откакто й я подарих. Цели три седмици ходи с нея. Съседите й започнаха да я наричат Червената шапчица. На нея изобщо не й пука. Тя е на седмото небе. Дали не трябва да кажа в рая на „Топ шоп“?

— Веднага — провиквам се аз, допивам последната глътка кафе и тичам към нея. — Казвай. — Влизам в магазина. — Какво има?

— Какво да има? — пита невинно тя, въпреки че личи колко е гузна.

— Какво става между вас с Фреди? — настоявам аз, облягам се на една от масите, осветена от слънцето. Става ми топло.

— Няма нищо за казване — продължава тя и ми подава документите. — Хайде, шефке, подписвай.

Поемам листата от нея.

— Не ми се подмазвай с това шефке. И двамата с Фреди се опитвате да ми пробутате вашето „нищо“. — Грабвам химикалка и се подписвам. — А това означава, че има нещо. Същото е като двойно отрицание.

Стела стисва уста и ме наблюдава замислено. Личи си, че я спипах с това двойно отрицание.