Белва Плейн - Далеч от дома

„Ще се появи една жена, която ще промени живота ти“ — беше му казал някога преди много време Огъстъс Прат и точно така се бе случило.

Джим никак не се изненада, като видя как няколко сълзи проблеснаха под клепачите му, когато заведе Кейт и Лора при него на гости. Това посещение нямаше да се състои никога, ако не беше случилото се напоследък; без него той така и щеше да си води спокойния живот в Джорджия. Всички във фирмата на Прат бяха следили съдебната одисея на Джим и срещата им сега се оказа по-емоционална, отколкото той би могъл да очаква. Всъщност цялата седмица беше изпълнена с повече емоции, отколкото би искал да изпита отново.

Сигурно можеха да простят явната гордост, изписана на лицето му, както бе застанал пред тях с двете си прекрасни жени. Кейт и Лора изглеждаха като новородени след съдебното решение, бяха се възстановили и бяха в най-добрата си форма.

— Спомням си, когато за първи път се срещнахме с този човек — каза Прат. — Иска ми се да имахме няколко дни, толкова ще ни трябват, за да разкажа на двете ви за него. Беше невероятен.

Кейт кимна.

— Той все още е такъв, мистър Прат.

— Но ние можем пак да дойдем, мамо! Сега, след като татко може пак да пътува, трябва да дойдем!

— Да подкрепи я Прат, трябва!

Е, ще го направим мислеше си Джим, докато минаваше покрай кантората на път за книжарницата. Но нямаше никакво желание да се върне към онзи предишен живот с всичките му предизвикателства и постижения. Прекалено много неща се бяха променили, а заедно с тях и той самият.

„Човек може да си помисли — каза си той малко по-късно, докато вървеше с пакетите под мишница, че днес нарочно се връщам към миналото си. Ето го малкия парк, където се срещнахме, на две преки по-надолу ядохме пици и два пудела се опитаха да ни подушат. По-нататък на изток се намира ергенският ми апартамент, а няколко крачки по на север е другият, в който живеехме заедно… О, Джим, я забрави това! Погледни в противоположната посока!“

„Гледайте да не изпуснете самолета — беше ги предупредил Рик. — Подготвят ви тържествено посрещане. Доктор Скофийлд май е поканил поне сто души и всички ще носят храна. Мама контролира приготовленията, за да е сигурно, че ще има от всичките ви любими специалитети. Затова си тръгна от Ню Йорк с мен ден преди вас. Нали я знаете каква е.“

Да, той много добре я знаеше каква е. И продължи напред, като ускори крачка.

Изведнъж, докато пресичаше улицата, му се стори, че някакъв мъж на отсрещния тротоар го позна.

— От сто години не сме се виждали — каза приятелят на Синди.

Той беше, не бе възможно да се е припознал, беше си все същият и след двайсет години вълнистата рошава коса падаше по опърпаните му рамене, интелигентното му и язвително лице изглеждаше кисело.

— Да, много време мина — съгласи се Джим, чудейки се дали знае какво се е случило с него.

— И на теб ти се стовариха някои малки беди. Лош късмет.

Малки ли? И защо беше тази иронична усмивка?

— Да, лош късмет. А при теб как вървят нещата?

— Справям се.

— Работиш ли?

Не знаеше защо го попита за това, щеше му се да си тръгне, но онзи стоеше неподвижно, преграждайки пътя му по пълния с хора тротоар.

— От време на време. В зависимост от настроението.

Думите и тонът бяха така несъвместими с външността му, че Джим по някаква причина се трогна и го съжали.

— Имаш ли нужда от пари? — попита той.

— Не особено. Парите, разбира се, никога не стигат. Нали така?

Когато Джим извади натъпкания си с пари портфейл, за да плати хотелската сметка, онзи показа своя издут от пачки, и се засмя.

— Благодаря, но всъщност нямам нужда. Тя се грижи добре за мен.

— Грижи ли се? Кой?

— Ами, Лилиан. Тя се грижи за всички. Помоли я, ще ти даде. Винаги го е правила.

— Не разбирам.

— Че какво има за разбиране?

— Защо тя се грижи за теб или „за всички“?

Онзи отново се засмя. На Джим му беше неприятно, че не може да си спомни името му. После се сети, че никога не го е знаел.

— Ъхъ, за всички. Богаташите си изпразват джобовете за нея, а тя се грижи за типове като мен, паричките капят и всички са щастливи, аз поне съм щастлив. Ти би трябвало да го знаеш. Познаваше я достатъчно дълго.

Явно не я беше познавал „достатъчно дълго“, за да знае всичко това. Стоеше там, объркан и притеснен, а в главата му се въртяха откъслечни спомени.

— Нали точно ти при една случайна среща много по-късно ми каза, че Синди е сестра на Лилиан?

— Точно така.

— А какво не си ми казал?