Белва Плейн - Далеч от дома

„Всички сме прекалено заети. На масата на обяд или на вечеря изглеждаме пълни с трескава енергия и говорим едновременно — за реколта, садене, наемане, купуване, продаване. Никой не повдига въпроса как ще се управлява тази огромна ферма, когато татко вече няма да е тук, но всички мислят за това.

Миналата седмица Рик ми каза, че може да се наложи да я продадем; работниците ще се пръснат, а малкото ни семейство ще трябва да се премести бог знае къде. А после, струва ми се, съжали за думите си. Всички гледат да не ме тревожат, защото искат да се върна в Медицинския институт.

Да, вярно е, там ми харесваше всяка минута, но вече не е така. Нима човек може да се занимава с това, което му прави удоволствие, когато в дома му има смърт?“

„Днес, точно преди Деня на благодарността, Етел Райс се обади на татко. Следващата седмица той трябва да се яви пред областния прокурор в Ню Йорк. Според Ричард била му казала да не храни прекалено големи надежди, още повече че прокурорът е нов, бил изпълнен с желание да си гради добра репутация и бил склонен да действа с твърда ръка.

— Не че един прокурор не трябва да бъде твърд във всички случаи — каза Рик.

Татко няма да позволи на никого от нас да замине с него за Ню Йорк. Предполагам, така иска да ни каже, че трябва да се научи да живее без нас.“

Гилиган — така се казваше той. Едър и червендалест мъж с рязък глас и очи като рентген, той беше горе-долу на същата възраст, на която Джим бе станал съдружник в „Ортън и Прат“, изчисли сам. Амбициозен и компетентен, прокурорът явно се готвеше да се издигне в йерархията и щеше да го постигне. Следователно нямаше особено голяма надежда, не че поначало бе имало такава.

Беше мрачен следобед, в който електрическите лампи светят ослепително, а хората са вече уморени и с нетърпение очакват края на деня. Джим се чувстваше вледенен, макар че дланите му бяха потни.

— Значи сте сигурен, че искате да се признаете за виновен? — попита Гилиган.

— Да, сър, сигурен съм.

— Като се има предвид миналото ви в професията, предполагам, че не е необходимо да описвам процедурата: ще се явите в съда и ще се признаете за виновен, което ще направи излишен всякакъв съдебен процес. Не можете да оттеглите признанията си, щом съдията ги приеме. След това ще чакате решението на съда за наказанието си.

— Сър, напълно ви разбирам.

„Напълно разбирам също така до каква степен решението на съда зависи от това как вие водите делото…“

Изведнъж Гилиган се приведе напред и направо изстреля следващия въпрос:

— Защо го направихте, мистър Улф?

Малките му сиви очички бяха изпълнени с любопитство. Е, това беше естествено; случаят наистина беше необикновен дори за един прокурор, който трябва да е видял и чул какво ли не.

— Сър… тя, майката, водеше различен начин на живот. Живееше в различен свят и аз не исках моето дете да порасне в него.

— Различен свят ли? Мисис Морис е известна със своята благотворителна дейност и тук, и в чужбина. Тя си е създала забележителна репутация във връзка с подпомагането на бежанци и пострадали от войните, наред с другите добри каузи, които защитава. Радва се на голямо уважение. Нямаме никакви сведения против нея. Ето защо не разбирам какво имате предвид.

— Много неща могат да бъдат скрити, мистър Гилиган.

Етел Райс, която благоразумно позволяваше на Джим да изгради сам защитата си, сега възрази:

— Моят клиент е също много уважавана личност, както е видно от отзивите за дейността му през последните двайсет години в Джорджия, да не говорим за годините прекарани преди това тук, в Ню Йорк.

— Но пропускате причините, поради които той се намира тук, пред мен, адвокат Райс. Какво ще кажете за това, мистър Улф?

Безконечната размяна на реплики започна да изтощава Джим и той махна с ръка.

— Както личи по всичко, това е един класически случай — разгневеният разведен съпруг си отмъщава на бившата съпруга, като отвлича детето. Адвокат Райс твърди, че именно съпругата ви е поискала развод, защото не сте се разбирали. Накратко, както аз го виждам, тя ви е отблъснала и гордостта ви е била наранена.

„Какъв смисъл има всичко това? — питаше се Джим. — Ако бях толкова горд, щях ли да навредя сам на себе си, както направих, като избягах с детето и захвърлих всичко?“

— Извинете ме, сър. Вярно е, че именно тя предложи да прекратим брака си. Прекалената гордост обаче не е сред моите недостатъци.

Вцепенена и мръсна, с раздърпани дрехи, с разрошена мокра коса и полуотворена уста, тя лежеше на дивана.