Белва Плейн - Далеч от дома

Това му дойде прекалено. Без да се срамува от сълзите си и все пак не желаейки да ги показва, Джим стана, отиде до прозореца и остана там, взрян в спускащия се здрач навън.

Гилиган се изкашля отново. „Прикрива вълнението си с покашляне“ — помисли си Джим. Етел Райс изшумоля с листовете и заговори:

— Представете си! Чак от Калифорния. И след двайсет години. Или май са повече, нали? Невероятно!

Малката стая, в която се бяха почувствали за няколко минути като приятели, дошли на гости, отново се превърна в кабинета на прокурора със знамето, документите в рамки и заглъхващите гласове в коридора отвън. После кракът на единия стол застърга пода. Джим се обърна и разбра, че разговорът е приключен.

— Не знам какво би могло да означава всичко това, ако въобще означава нещо — каза той. — Но ви благодаря за тази любезност, мистър Гилиган.

На тротоара отвън адвокат и клиент постояха заедно за минута, преди да тръгнат в противоположни посоки.

— Прокурорите, естествено, получават писма — каза тя.

— И аз съм получавала писма в защита на обвиняеми, но като тези аз не съм виждала.

— Предполагам. Каквито и да са били писмата, те са били в защита на жена.

— Е, това навярно беше добър урок за мен, за да бъда по-непредубедена.

— И сега, като погледнеш напред, какво предвиждаш за мен, Етел?

— Тези писма не биха могли да ти навредят, особено писмото на Мария. Но как бих могла да кажа колко ще ти помогнат? Не смея да правя предположения по този въпрос.

— Знам наистина. Но не вреди да опитаме.

— Тръгвай. Гледай да не изпуснеш самолета. Ще се видим в съда, но ще се чуем по телефона поне пет-шест пъти преди това. Опитай се да се порадваш на празниците, Джим.

Канавките бяха задръстени от киша. За Деня на свети Валентин се продаваха специални бонбони, а по витрините на магазините бяха изложени пролетни дрехи. Лора се прибра в хотела и извади дневника си.

„Ето че и тази година отмина. Може би за мен ще е по-добре да я залича, да забравя, че я е имало някога. Но може би ще е по-добре да запиша онова, което знам, а не да го оставя на времето и на избирателната ни памет, така че за правнуците на татко да остане само една легенда.

Понякога имах чувството, че наблюдавам пиеса. Там, на скамейката, седеше съдията с черните си одежди, а долу под него стоеше баща ми.

«Подписали сте споразумение, че се признавате за виновен, мистър Улф. Сега признавате ли се отново за виновен по това обвинение?»

«Да» — каза татко.

«Доброволно ли правите това признание? Разбирате ли какво казвате?»

«Да.»

«Някой оказвал ли е по някакъв начин натиск върху вас, за да се признаете за виновен?»

«Не, никой» — отвърна татко.

«Обяснете ми защо извършихте това престъпление, моля.»

Човек почти можеше да усети раздвижването, нещо като вълна или полъх на вятъра, когато всички изопнаха вратове, за да чуят отговора. Застанал в центъра на всеобщото внимание, баща ми отговори, а гласът му прозвуча твърдо: «Отведох детето си, защото беше лишено от родителски грижи. Исках то да има стабилен, нормален дом».

В другия край на съдебната зала седеше Ребека/Лилиан. Двете с нея се видяхме за първи път именно тогава. Жалките интервюта по телевизията и във вестниците не се броят. Бях си мислила, че ще е точно като на снимката и че приличам малко на нея, но без лустрото й. Беше семпло облечена «портрет на една дама». Чудех се какво ли си мисли за мен.

Що се отнася за моите чувства към нея, към тази жена, която, ако може, би пратила баща ми в затвора за трийсет години, изпитвам само страх и ярост.“

„Трябва да запиша аргументите на адвокатите, преди да са се изпарили от паметта ми.

Бащата е можел свободно да посещава дома на бившата си съпруга. Бил е свободен да вижда детето винаги когато поиска, но той се задоволявал само с това да види детето в неделя в Сентрал Парк.“

„Но именно този баща е завел болното дете на лекар, когато майката го оставила само с бавачката и заминала на ски, а било невъзможно да се свържат с нея по телефона.“

„Детето е било отвлечено от дома си, където е щяло да има всички възможности да получи най-добро образование, и е било скрито в някаква ферма в Джорджия.“

„Но това дете е пораснало и сега учи в един от водещите медицински институти в страната.“

„Прехвърляне на топката. Непрекъснато прехвърляне на топката. Какво всъщност зная аз, освен че най-после всичко свърши?“

„Край — написа Лора с големи черни букви. Пет години затвор, условна присъда, докато ответникът не извърши престъпление. Малко вероятно! Това и огромна сума на Ребека/Лилиан за нейните благотворителни организации.