Белва Плейн - Далеч от дома

«Труден случай» — бе казал съдията.

Труден ли? Направо не можеше да се опише.

Гил каза, че в тази история има още много неща, които никога няма да открием, иначе прокурорската позиция не би била толкова слаба. Ричард също казва, че прокурорът всъщност е искал татко да остане свободен.“

„Мнението на Ребека/Лилиан бе излъчено в следобедните новини. Записах го дума по дума:

«Не преследвах целите си така, както бих могла. Вече съм по-спокойна, след като видях дъщеря си. Никой не би могъл да ми даде нищо, което би могло да компенсира продължителните ми страдания, но поне видях, че добре са се грижили за нея. Влизането на баща й в затвора несъмнено би било голямо наказание и за нея, а това е друга причина, поради която няма да обжалвам присъдата и няма да продължа битката».“

„Мразех я в продължение на месеци, след като разбрах какво се стреми да причини на татко. Но сега, като се държи по този начин, наистина вече не я мразя. Татко несъмнено също не иска да я мразя. Освен това съм сигурна, че има някои неща, които тя не ми казва. След един нещастен брак сигурно не ти е приятно да говориш за него, нито пък има смисъл. Наистина съжалявам за цялата бъркотия, но поне всичко свърши и настъпи мир.

«Може би някога в бъдеще Бетина ще иска да ме познава. Надявам се» — така каза тя.

Струва ми се, че това никога няма да стане.“

„Останахме още ден и половина, след мама и Рик, които си заминаха вкъщи, защото татко искаше да ми покаже някои неща. «Ето тук, в парка, се срещахме всяка неделя следобед — ми каза той. — Това пък е сградата, където живеех, когато пристигнах за първи път в града.» Каза ми също, че името ни е променено по законен път, ето защо си оставам Лора Фулър. Хрумна ми да отидем в гробището, където татко е открил името, но всички казаха, че тази идея е абсолютно налудничава, и разбирам, че са прави.

Всички ми казват, че сега трябва «да продължа». Е, продължавам. Мога да избирам между три медицински института, на север, на запад и на юг, където биха ми позволили да продължа прекъснатите занятия. «Нали не на изток?» — попита ме Гил, макар че вече мислеше по друг начин.

Учудена съм от себе си, защото успях да напиша всичко това, без да се разплача. Причината отчасти е в това, че пролях толкова много сълзи през последната ужасна година, но най-вече защото някак неусетно пламенната любов между мен и Гил започна да охладнява. Зная, че той се почувства ужасно, задето е говорил прекалено много, особено след като татко напълно му прости. Зная, че му беше неудобно, задето родителите му ме зарязаха така грозно. Предполагам, че не искаха никаква публичност.

Не беше необходимо да се обясняваме много. В края на краищата бяхме разделени през цялата зима, която прекарах у дома. Когато се срещнахме отново на вечеря в Ню Йорк, не бяхме прекарвали нито една нощ заедно почти половин година и никой от нас не спомена и дума кога ще се любим отново.

Затова се разделяме тактично, без лоши чувства, с малко тъга и много благодарности от моя страна за начина, по който той ни помагаше до края, до избавлението на татко.“

„Бедата, която ме отдалечи от Гил, ме сближи още повече с Ричард. (Когато разсъждавам сериозно, го наричам Ричард. Иначе той е Рик.) Трудно ми е да повярвам, че е знаел за татко и за мен през последните десет години. Сигурно ужасно се е притеснявал, че истината рано или късно ще излезе наяве. И след като това стана, той е съвсем различен човек. По-безгрижен е, по-спокоен.

Когато казах това на татко, той се съгласи. Но ме посъветва:

«Не се втурвай в нова любовна връзка веднага. Първо поживей на свобода. Върни се в университета освободена. Имаш нужда от това след всичко, което преживя. Във всеки случай ти искаш точно това.»

Това е самата истина.“

Беше последната им сутрин в хотела.

— Ще се върна към обед — каза Джим на дъщеря си. — После ще обядваме набързо и ще хванем самолета за вкъщи. Ще бъде приятно да се приберем у дома.

Онова, което наистина му беше липсвало през изминалите години, бяха колекциите от стари книги, из които можеше да се рови с часове, бяха книжарниците, от които можеше да излезе с толкова съкровища в ръце, колкото би могъл да носи. В книжарницата щеше да бъде първата му спирка. А другата в магазинчето, на чиято витрина бе изложена една смарагдовозелена кожена чанта. Кейт я бе харесала толкова много по-предишния ден. Според нея чантата била „абсурдно скъпа“, да не говорим, че цветът й трудно се съчетавал с друг. Той се засмя леко, като си представи как тя ще отвори пакета и ще ахне. Бузите й ще станат по-ярки, почти като косата й. И после тя щеше да носи тази чанта на всичките им пътешествия, защото „сега, Кейт Фулър каза си той, ще пътуваме навсякъде, където искаш да отидеш.“