Александра Потър: Ако върнеш времето назад

Преглеждам списъка си за деня, излизам от спалнята и започвам да обикалям из апартамента, за да си събера нещата.

Лаптоп? Не отивам никъде без своя „Ай-бук“. Дори в тоалетната. Човек никога не знае кога ще му потрябва „Гугъл“. Затварям го и го вземам от масата. Тук.

Куфарчето ми? Откривам го — на дивана, пълно с топове документи, които трябва да прегледам. Колкото се може по-скоро. Тук.

Рогозката за йога в случай, че по-късно имам малко свободно време? (Да, бе!) Тук.

Моят „Блекбъри“ 5 5 Комуникационно устройство, което е телефон, но и позволява получаване на електронната поща, когато си извън офиса. — Б.пр. ? По дяволите, къде е? О, да, вярно, в ръката ми. Разбира се. Тук.

Сърцето ми се оправи, между впрочем. Знаех, че ще се оправи. Беше само пристъп на паника. Понякога ми се случва, особено ако е нещо, свързано със здравето, но просто съм внимателна. По-добре да прекалиш с предпазливостта, отколкото впоследствие да съжаляваш, винаги съм го казвала.

За нещастие моят личен лекар не е на същото мнение. Той смята, че съм хипохондричка или нещо такова. Миналата седмица получих странен обрив на гърдите и когато проверих в Гугъл симптомите си, открих, че съвпадат напълно с тези на болестта, предизвиквана от една амазонска буболечка, ядяща плът. Да, наскоро не съм пътувала до джунглите на Амазонка, както отбеляза лекарят ми, но нямаше нужда да бъде толкова язвителен. Дори не ме изпрати в болницата, за да проверят за тропически болести! Само каза, че вероятно обривът е безобидна разраснала се екзема и да го мажа с крем „Е-45“.

Което и направих и той наистина се махна, но все пак можеше да бъде и от ядящата плът буболечка, нали?

Мятам по една чанта на всяко рамо, оставям пари за чистачката и се затичвам към вратата. Отварям я и отстъпвам светкавично назад, тъй като слънцето ме заслепява.

Слънчевите очила? Оглеждам масата в хола, на която има лампа, бяла орхидея във ваза и няколко снимки в рамки; задържам погледа си за миг на тази от завършването ми. Майка ми и баща ми стоят от двете ми страни, истински горди родители. Почти не са се променили, макар че на снимката баща ми има повече коса, а мама очевидно е била в периода на перлените червила, но мен трудно ще ме познаете. Нося традиционната черна роба, квадратната шапка е едвам закрепена на косата ми, която е дълга, черна и тупирана за пръв път в живота ми. За разлика от сега, когато е къса, оформяна редовно със сешоар и боядисвана в меднорусо на всеки шест седмици.

Снимката е правена, преди да открия пинцетите, и имам две черни дебели гъсеници там, където сега са перфектно извитите ми вежди. И тази усмивка! Гледам кривите си предни зъби, които сега са равни, благодарение на шините, които носех в края на двайсетте си години. Господи, колко съм била различна!

Откривам очилата си зад снимката, грабвам ги и се запътвам към вратата, после надолу по стълбите и в движение отключвам колата си фарове, вратата… По дяволите, още една глоба за паркиране! Продължавам да проклинам, махам я от чистачката си и се пъхам в колата (тапицерията й е кожена, в кремав цвят). Хвърлям глобата при останалите, запалвам и сменям скоростите. Двигателят е готов за живот.

Божичко, обичам колата си. Доста е мощна и има всички онези малки екстри — затоплящи се седалки, сателитна навигация и табло, което свети през нощта като на състезателните коли. В деня, в който си я купих, бях толкова развълнувана. Спомням си, че я гледах, паркирана пред апартамента ми, цялата блестяща и лъскава, и чисто нова. Не можех да повярвам, че е моя.

Е, трябва да призная, че не е толкова забавно, колкото си мислех, че ще бъде, защото човек не може да кара с повече от 40 километра в час в Лондон. Пак се сещам за това, когато излизам от паркинга, подкарвам по улицата и веднага се натрисам в редовното задръстване.

Вероятно хората в метрото ще стигнат по-бързо.

Моят „Блекбъри“ внезапно се събужда за живот и започва да звъни пронизително. Поглеждам към таблото: още няма осем часа. „Здравейте, агенция Мериуедър“… А, да, чудесно е, че ви чувам. Сега, относно договора… Закачвам хендсфрийто на ухото си и превключвам на работна вълна.

Двайсет минути по-късно вече закъснявам. Трафикът е ужасен, по-ужасен от обикновено. Всичко е свързано с Олимпийските игри. В момента в Лондон се развива огромна градоустройствена програма, започнали са да разрушават всички тези стари сгради заради олимпиадата през 2012. Четох във вестника, че това е една от най-големите и най-сложни архитектурни визии, създавани някога. Нарекли са я: „Разкопай, Разруши, Сътвори“. Проектът не се ограничава само до Ист Енд. Очевидно целият град ще бъде обновен. Има план да се построи огромен бизнес център недалеч от моя офис, истинско произведение на изкуството, заради който изкопават хиляди тонове пръст. „Ивнинг Стандарт“ го нарече „изключително архитектурно постижение“.