Софи Кинсела: Сватбата на Беки Б.

О, Боже! Не мога да разбера защо хората не си разхождат сами собствените си кучета! Така де, щом не обичаш да се разхождаш, тогава по-добре си вземи котка! Или пък аквариум с тропически рибки!

Но четириногите вече ме връхлитат. Всичките скимтят и лаят, и ръмжат, и клатят глави, и… Боже, не мога да повярвам на очите си! Един пудел вдига крак до крачето на безценното ми коктейлно шкафче!

— Престани! — изпищявам ужасено. — Махнете това куче оттук!

— Хайде, Фло — обажда се жената и ми хвърля убийствен поглед, след което се отдалечава, повлечена от каишките на кучетата.

Не, безнадеждно е. Вижте само докъде съм стигнала! Даже не съм успяла да подмина края на витрината на „Антиките на Артьр“, а вече съм като пребито куче.

— Е — чувам зад себе си ироничен глас, — може би в крайна сметка ще се решите да ви го доставим?

Обръщам се и виждам зад себе си Артър Греъм — собственика на антикварния магазин, подпрян на рамката на вратата на своята собственост, изтупан в безупречното си сако и вратовръзка.

— Ами… не знам. — Отпускам се на коктейлното шкафче и се старая да си придам безгрижен вид. Сякаш имам някакъв избор като се изключи възможността да си остана тук, на тротоара, до второ пришествие. — Може би.

— Седемдесет и пет долара, във всяко кътче на Манхатън — изрецетира той.

„Ама аз не съм във всяко кътче на Манхатън! — идва ми да изплача. — Аз съм само на две преки оттук!“

Артър ми се усмихва победоносно. Знае, че е спечелил този рунд.

— Окей — принуждавам се да кимна аз. — Може би идеята не е лоша.

Седя си и гледам как Артър прави знак на някакъв мъж, който, за мое най-голямо раздразнение, пристига и вдига шкафчето ми с такава лекота, сякаш е перце. После тръгвам след двамата мъже и се връщам в топлия, претъпкан с всевъзможни джунджурии магазин, където отново започвам да се оглеждам, макар че бях тук само преди десетина минути. Боже, обожавам го това място! Накъдето и да се обърнеш, все ще видиш нещо, което искаш да имаш! Като например онзи приказен резбован стол, и ръчно рисуваната кадифена покривка… Ама вижте само този удивителен стар часовник с махало! Всеки ден карат по нещо ново!

Не че идвам тук всеки ден, де.

Просто… нали се сещате… предполагам, че е така.

— Изборът ви е страхотен! — обажда се Артър, като посочва шкафчето ми за коктейли. — Определено имате око за тези работи. — Усмихва ми се и надрасква нещо на мъничка бележка.

— Не съм много сигурна, но щом казвате — отвръщам, като повдигам скромно рамене.

Въпреки че, ако трябва да бъдем честни, наистина имам око за тези работи. Някога с мама всяка неделя гледахме шоуто „Пътят на антиките“, така че няма начин част от експертните съвети от него да не се е просмукала и в мен.

— Това там е също много добро — казвам аз с глас на специалист, като кимвам по посока на голямо огледало в позлатена рамка.

— Ах, да — съгласява се Артър. — И модерно, разбира се…

— Разбира се — побързвам да се съглася с него.

Веднага схванах, естествено, че е модерно. Просто исках да подчертая, че придобивката е добра, като вътрешно имах предвид именно модерна.

— Интересуват ли ви сервизи от 1930-те, които биха могли да допълнят вашето шкафче за коктейли? — вдига очи към мен Артър. — Високи чаши… Гарафи… Тук имаме няколко прекрасни образци.

— О, да! — разцъфтявам аз. — Определено ме интересуват!

Чаши от 1930-те години! Така де, кой ще иска да пие от някакви си модерни боклуци, когато може да има нещо антично?!

Артър отваря големия си журнал с кожена подвързия и надпис „Колекционери“ и аз усещам как душата ми се изпълва с гордост. Аз съм колекционер! Аз съм вече пораснала!

— Мис Р. Блумууд… сервизи от 1930-те. Така. Имам телефонния ви номер, така че, ако пристигне нещо интересно, ще ви се обадя — отбелязва Артър, като преглежда страницата. — От този списък разбирам, че се интересувате също така и от вази от венецианско стъкло.

— Така ли? Ами… да.

Нещо ми е излязло от ума, че се интересувам от вази от венецианско стъкло. В интерес на истината даже не съм сигурна къде се дяна първата от този вид.

— А също така и от ланци за часовници от деветнадесети век… — продължава Артър, като прокарва пръст нагоре по страницата, — формички за кейк… ръчно бродирани възглавнички… — Вдига очи и ме поглежда. — Все още ли ви интересува всичко това?

— Ами… — прочиствам си гърлото аз. — Ако трябва да бъда честна, май онези ланци вече не са ми особено интересни. Нито пък формичките, за които споменахте.