Нора Робъртс - Град на демони

— Добре ли са всички?

Не чуваше думите. Не видя ли какво стана? Спускаха се право към колата ми! Вместо това слушаше мислите си. Натъртвания и синини, обтегнати нерви, някоя и друга драскотина, но не и сериозни наранявания. Остави на други да се погрижат за разчистването и се върна при Лейла.

Тя стоеше срещу група хора, наизскачали от „При мамчето“, от магазините и офисите от двете страни.

— Дяволска работа — каза Мег, главната готвачка и барманка, втренчила поглед в разбитото стъкло на гостилницата. — Наистина дяволска.

Свикнал с подобни гледки, че и по-ужасяващи, Фокс сграбчи ръката на Лейла.

— Да се махаме оттук.

— Не трябва ли да направим нещо?

— Няма с какво да помогнем. Ще те изпратя до дома, а после ще се обадим на Кал и Гейдж.

— Ръката ти… — В гласа й прозвуча напрежение и почуда. — Раната на ръката ти вече зараства.

— Една от странностите — мрачно каза той и я повлече към отсрещната страна на главната улица.

— Аз не съм дарена с тази способност — тихо заговори тя, докато подтичваше, за да следва бързите му, широки крачки. — Ако не ме беше закрил, щяха да ме разкъсат. — Повдигна ръка към драскотината на лицето му, която бавно изчезваше. — Но те боли. Когато се нараниш, и после, докато заздравява, боли. — Лейла сведе поглед към преплетените им пръсти. — Усещам го.

Но когато Фокс понечи да я пусне, тя притисна ръката му.

— Не, искам да го почувствам. Прав беше. — Погледна назад към труповете на гарвани, разпилени по площада, и малкото момиченце, което плачеше неудържимо в прегръдката на ужасената си майка. — Неприятно ми е да призная, че беше прав — трябва да положа усилия. Но това е истината. Няма да съм полезна, ако не приема дарбата, която нося в себе си, и не се науча да я използвам. — Отново се обърна към него и дълбоко си пое дъх. — Е, край на затишието.

Фокс пиеше бира до малката масичка с изящни железни столове, придаваща на наетата къща женска изтънченост. Поне според него. Малките саксии в ярки цветове на перваза, в които бяха засадени подправки, допълваха това впечатление, а тънката ваза с бели маргаритки, която някоя от жените бе избрала в цветарския магазин, го завършваше.

Куин, Сибил и Лейла бяха успели да превърнат тази къща в свой дом само за няколко седмици с мебели от разпродажби и множество пъстри постелки и покривки.

Бяха намерили време, въпреки неуморното ровене и проучване за източника на кошмара, който обсебваше Холоу за седем дни на всеки седем години.

Кошмар, започнал преди двадесет и една години, на общия му рожден ден с Кал и Гейдж. Онази нощ бе променила завинаги него и приятелите му, неговите кръвни братя. Нова промяна бе настъпила, когато Куин бе пристигнала в града, за да събере материал за следващата си книга, посветена на Холоу и легендите около него.

Вече бе станало нещо повече от книга за блондинката с изваяни форми и слабост към мистичната страна на живота, която бе хлътнала по Кал. Нещо повече от поредния проект за приятелката й от колежа Сибил Кински, изследователка с екзотична външност. И той чувстваше, че е нещо повече от проблем за Лейла Дарнел.

Той, Кал и Гейдж бяха близки, откакто се помнеха — дори от по-рано, когато майките им посещавали заедно курсове за безболезнено раждане. Куин и Сибил, делили стая в общежитието на колежа, бяха приятелки оттогава. А Лейла бе пристигнала в Холоу сама и бе станала част от тази история.

Напомняше си го всеки път, когато започнеше да губи търпение. Колкото и да се беше сближила с другите жени, колкото и да бе свързана с всичко това, беше дошла сама.

Сибил влезе с бележник в ръка. Стовари го на масата и взе бутилка вино. Дългите й коси бяха прихванати назад със сребристи шноли, които проблясваха сред черните къдрици. Носеше прилепнал бял панталон и къса блуза в бонбоненорозово. Ноктите на босите й крака бяха лакирани в тон с блузата.

Фокс винаги забелязваше подобни подробности. Той самият едва успяваше да съчетае два еднакви чорапа.

— Е… — Тъмнокафявите й очи срещнаха погледа му. — Дойдох да запиша показанията ти.

— Няма ли да прочетеш правата ми? — Когато Сибил се усмихна, той сви рамене. — Казахме ти най-важното, когато пристигнахме.

— Подробности, господин адвокат. — Гласът й бе равен като пласт сметана. — Куин особено държи на подробностите в бележките си за книга, а и са нужни на всички ни, за да добием цялостна представа. Куин разпитва Лейла, докато тя се преоблича. Имаше кръв по ризата. Твоя, предполагам, защото по нея няма нито драскотина.