Ахмет Алтан: Изневяра

Шезлонгите, с бели дюшеци върху тях, бяха подредени около басейна, а жълтите чадъри — затворени. Нямаше никого. Остави папките върху ниската масичка до шезлонга и се изтегна по бански върху него. Имаше хубава фигура. Понякога съжаляваше, че трябва да крие тялото си като на младо момиче под костюми, дебели фланели и панталони. Случваше се, когато беше вкъщи, да й се прииска да изкара на показ това богатство и да види възхищението в очите на околните. Нещо като желанието и невъзможността да споделиш с някого скъпа, но крадена картина. Беше наясно с това си желание, но се шегуваше с него. Вярваше, че всяка хубава жена изпитва желание да се показва. Понякога, когато се събираше със съученичките си от гимназията, се шегуваше с това:

— Всички сме малко нещо ексхибиционистки по душа! Ако ни оставят, току-виж сме се съблекли ей там! — казваше и се смееше от сърце.

Слънцето топлеше приятно. Затвори очи. Ръката й докосваше бетона долу. Хладината му се разля по тялото й. В този момент като че всичките й мисли течаха и изтичаха от ръката й към бетона. Почувства се олекнала. Приспа й се.

Беше почти задрямала, когато през затворените си клепачи усети, че слънцето към лицето й се загуби. Сепнато отвори очи. От изпъкналостта в тесния черен, малко демоде, бански пред очите й разбра, че принадлежи на мъж, а после видя и снажното тяло на плувец. Несвикналите със светлината й очи в първия миг не можаха да различат лицето на мъжа. Лицето като че се размиваше в яркото слънце.

Поизправи се върху шезлонга и в един миг позна тялото, а след това и лицето върху него. Архитектът. Чертите му бяха по-ясно изсечени, отколкото си спомняше — можеше да се каже красиво лице.

— Здравейте… Айдан ханъм, нали? Миналия ден се отбихте при мене…

Много добре си спомняше какво бе почувствала в онзи ден към мъжа, който сега й говореше така, все едно се боеше да не допусне грешка. Въпреки многото объркани чувства в душата си ясно си спомняше онова чувство. Подразни се, че я притеснява и изпита отвращение към изпъкналостта в тесния черен бански, която стоеше почти до нивото на лицето й. Може би това, което я ядоса, беше именно наглостта, с която демонстрираше мъжествеността си под прилепналия бански. Все едно я беше нападнал.

Неудобството, че стои едва ли не с лице до изпъкналостта под банския, я накара бързо да се изправи на крака. Хладно изрече:

— Как сте?

Мъжът заговори сдържано и възпитано, все едно не забелязваше предизвикателството в стойката и поведението си:

— Не се обадихте след това. Споменахте нещо за детска площадка, но не разбрах какво точно.

Тонът и маниерът на говорене нямаха нищо общо със стойката и позата му. За миг Айдан се усъмни да не би грешно да е преценила ситуацията.

Много по-късно щеше да разбере, че всъщност Джем обичаше да изненадва и хвърля в недоумение хората, че събуждайки съмнение в това, което виждаха, още по-ясно и категорично се показваше и се забавляваше от смущението и объркаността им.

Хората бяха играчки в неговите ръце. Обичаше да ги чупи и разваля с настървеност, присъща на децата. Някак болезнено се опитваше да кара хората да изпадат в паника, да изпитват ужас. Като че предусещаше мислите, чувствата, постъпките им и демонстрирайки противоречиво поведение — наглост и изисканост, агресивност и спокойствие, насмешка и търпимост, ги объркваше. Особено жените — не знаеха какво да мислят и как да реагират. Знаеше, че жените сами се спускат в прегръдките на мъжете, които ги изненадват, че с детско любопитство се опитват да открият изненадващото и че опитвайки се да го опознаят, не забелязваха как попадат в капана, който им е бил заложен. Подобно на океанска риба, която, водена от инстинкта си, плуваше от единия до другия бряг, и той, без да се замисля, се оставяше на вътрешния си глас и успяваше да постигне целите си. И всичко това — само за да се забавлява, унижавайки хората, които гледаха сериозно на нещата от живота.

Причината, поради която с такава лекота, без да му пука, влизаше в животите на хората, разбиваше ги и после предателски ги напускаше, оставяйки след себе си само руини, се криеше в това, че никога не бе познал измяната и предателството. Никога, с никого не се беше сближавал до толкова, че да разбере какво значат те. Присъщите на повечето хора срам, грях, вина и още много други му бяха абсолютно чужди и непознати. В емоционален аспект нямаше нищо, което да сподели с останалите. Подобно на луд монах, отдаден повече на дявола, отколкото на бога, бягаше от духовния свят на хората и се затваряше като в килия от свои собствени чувства и ценности. Приемаше за нещо естествено да постига желанията си и не изпитваше угризение на съвестта или вина от каквото й да е. И най-страшното беше, че притежаваше някаква особена невинност, с която правеше всичко — като луд, който не осъзнава постъпките си и не забелязва лошотията в тях. И това, което го правеше толкова привлекателен, беше липсата на преднамерена лошотия в предателствата му.