Ахмет Алтан: Изневяра

— Прав си. Не е лесно решение. Сигурна съм, че ще избереш правилното решение. Което ще е по-добро за тебе.

— Както и да е… Има още време… Ще го мислим…

Продължиха да се хранят мълчаливо. Въпреки противоречията, които ги измъчваха, и двамата предчувстваха радостната тръпка от новия успех, който чукаше на вратата им. Постепенно ги обхвана желание да успеят отново и да покажат това открито пред всички.

Жената в Айдан, обидена и наранена, че мъжът не взе това решение, което й се иска, бавно се сви и пусна пред себе си съпругата, която обожаваше успехите и славата.

Зареяли погледи в безкрайната синева на морето пред себе си, заслушани в монотонната песен на прибоя, изпаднаха в сладки планове и мечти за бъдещето си. Постепенно съмненията им, разочарованията им отстъпиха място на мечтите. Мисълта за новия успех подобно на упойващ аромат замайваше главите им.

Без да си кажат нищо, май бяха стигнали до решението. Докато Халюк наливаше последното вино от бутилката в чашите, Айдан, присвила очи, го гледаше.

— Хайде да си ходим вече…

Поради вроденото „женско“ начало, което носеше в себе си, случваше се Айдан да изпадне в противоречия с околните — имаше си свои мерки за света — казано накратко — истинската й природа, прозорливост, ум се бяха кръстосали с увереността на победител, внушена й от семейството, така че почти винаги успяваше да постигне своето.

И което беше най-странното, макар и да усещаше понякога в себе си „боричкания“ между чувствата си, никога, нито за миг, не бе се замислила, че понякога такива противоречия съществуват между „вроденото“ и „придобитото“ в нея. След едно такова кратко спречкване, наученото отпосле взимаше връх — успяваше да се покаже естествено и желано, а истинските желания се скриваха като нещо фалшиво, нереално, нездраво и за кратко време биваха забравени. Искаше умът й, красотата, успехите, мъжът й, детето, семейството й да бъдат харесвани. Желанието да бъде харесвана дотолкова се беше вселило в нея, че тя бе започнала да гледа на себе си с очите на околните — как ще погледнат, какво ще кажат. „Какво ще кажат околните“ почти винаги заставаше пред собствените й желания, но Айдан никога не бе се упреквала за това. Беше истинско чудо, че не осъзнаваше острите противоречия между вродените желания и приетите норми и това, че приемаше надделялото за правилно, й помагаше да се чувства щастлива и в хармония със себе си. И това чудо, което я правеше глуха и сляпа за чувствата, черпеше сила от успехите й. Беше успяла жена. Бе платила за това, отказвайки се от желанията си, и тази цена не й се струваше висока. Успехът за нея беше както способността да се справя с трудностите в живота, така и умението да държи заключени чувствата и желанията си, и тя вече не виждаше разликата между едното и другото. Може би никога не беше я виждала.

Когато пристигнаха в комплекса, наоколо беше тихо. Под залязващото слънце паркингът изглеждаше необичайно празен — като че всички бяха заминали. Високите блокове хвърляха тъмни сенки върху все още горещия асфалт. Човек тръгваше към тях, но попаднеше ли в сянката — настръхваше — не можеше да разбере изведнъж горещо ли е или хладно. Неясното усещане за прохлада, празният паркинг, спуснатите щори, като че искаха да й напомнят за истинското усамотение, което я очакваше след малко. Подействаха й възбуждащо.

Влязоха вътре и Айдан зави по коридора към спалнята. Халюк бавно тръгна към салона и една по една спусна щорите — нещо като добре заучен ритуал. Затваряха всички врати към света, а също и тези вътре в себе си. Както всяка неделя, и този път им предстоеше да изживеят същото удоволствие, на същото място, със същата сила.

Халюк седеше върху фотьойла в салона, когато дочу потракването на токчетата на чехлите й в спалнята.

От това потропване като че към всяко кътче на къщата хвърчаха искри и подобно на тънки иглички се забиваха в него. Всичките му усещания и мисли се притъпяваха, освен едно — желанието му да се люби. Халюк знаеше какво ще види след малко.

В рамката на вратата с прозрачна, едва стигаща до слабините й нощница, със сатенени чехли в същия свят, стоеше Айдан. Под нощницата беше гола. Зърната на гърдите й и кестенявите косъмчета под гладкия й корем прозираха като три черни точки.

Халюк стана и тръгна към нея. Айдан нищо не каза. Обърна се, и бавно, бавно запристъпва към спалнята. Халюк вървеше с нейното темпо. Нощницата свършваше точно до началото на бедрата й, които възбуждащо се поклащаха. Вървеше след нея хипнотизиран, подобно на кобра, следваща движенията на свирката пред себе си. Не виждаше нищо друго, освен мястото, докъдето свършваше нощницата.