Ахмет Алтан: Изневяра

Що се отнасяше до Халюк, за него нищо извън разума не съществуваше. Не приемаше нито една мисъл или чувство, които не могат да бъдат обяснени по пътя на логиката. За него животът беше една географска карта с точно и категорично очертани граници. Живееше живота си по права линия и се отнасяше с насмешка към всички зигзаги, неизвестности, съмнения, предчувствия, интуиции и страхове.

Когато ставаше въпрос за успехи и правилни логични решения, двамата мислеха еднакво. Бяха истински приятели, подкрепяха се, изслушваха се, всеки се съобразяваше с мнението и ума на другия, но когато се отнасяше за неща извън разума и логиката, тогава Айдан се чувстваше самотна. В нея живееха някакви неясни съмнения, усещания, които не бяха се превърнали в чувства, предчувствия, които не можеше да назове по име — подобно на призрак, витаеха около нея. Айдан се луташе между тях, не ги споделяше с никого, но понякога се натъжаваше и се затваряше в себе си като изоставено, самотно дете. Много й се искаше да сподели това с мъжа си — може би нямаше да прогони призрака, но определено щеше да се почувства по-добре.

Насмешката в погледа на Халюк и укорът в думите му за дето даде пари на момиченцето, я ядосаха, но си замълча. Не отговори нищо, не се защити, просто погледна навън през прозореца и изчака случката да бъде забравена. Така гневът й се пренесе на онова място в душата й, където, затворени в плик, се спотайваха и други забравени по-предишни раздразнения и гняв, на които също не беше дала външен израз.

Когато оставиха Селин при майка й, гневът на Айдан напълно бе преминал.

Седнаха на простата дървена маса без покривка. Обичаха малкото рибарско селце. Морските вълни леко се плискаха о брега и монотонният им шепот създаваше усещане за спокойствие и свежест. Хълмовете на отсрещния бряг стояха притихнали. И най-неспокойните души намираха тук мир и покой. Ресторантчето беше едно от малкото неща, които ги свързваха с младостта, от която дните, успехите, нарастването на банковата им сметка ги отдалечаваха. Бяха доволни от себе си — от живота си, от социалното си положение, от богатството си. Не искаха това да се промени — не искаха да се върнат старите дни, но все не успяваха да се откъснат напълно от времето, когато всичко това им бяха само мечти. Изпитваха тиха носталгия по онова време и това място, където бяха останали спомените им, им действаше успокояващо.

Спомняйки си младостта, сегашните им успехи изглеждаха още по-значими. Връщането в онези дни, когато бяха в началото на пътя си, им показваше колко много са извървели, колко много са постигнали, караше ги да се чувстват горди и щастливи, че са успели сами, без да има от какво да се срамуват. За разлика от много други бяха влезли през парадния вход и бяха посрещани с аплодисменти. Сега на мястото на отиващата си младост щяха да сложат постигнатите си с чест победи. Не бяха си губили времето. Бяха доволни. Хубаво им беше да виждат това.

Опряна на потъмнелия от годините дървен парапет на терасата, Айдан гледаше морето. Малки рибки непрекъснато се стрелкаха насам-натам — отиваха някъде, после ненадейно се връщаха. Гладката водна повърхност пречупваше слънчевите лъчи и те чертаеха блестящи разноцветни черти по плоските камъни на дъното.

Халюк поръча обяда. Айдан го погледна и по изражението на лицето му разбра, че се готви да й каже нещо важно. Халюк се пресегна, взе филия хляб от панерчето. Отчупи залък. Айдан мълчеше. Беше се научила, че в такива моменти трябва търпеливо да чака.

Най-сетне с тон, сякаш говореше за нещо обикновено, Халюк изплю камъчето:

— Главният лекар напуска.

Айдан нищо не каза. Чакаше го да продължи.

— В мое лице виждат една от възможните кандидатури.

Айдан не можеше повече да се сдържа:

— А другите кои са?

Халюк се усмихна.

— Тарък Пънаргил от кардиологията.

Замълчаха. Така, както само мъж и жена могат да замълчат и само по погледите да разберат мислите, чувствата, опасенията, желанията си.

Името, което спомена Халюк, не беше за подценяване — един от най-добрите лекари в болницата. Това, което беше Халюк за неврохирургията, същото беше и другият за кардиологията. Беше завършил в един от най-престижните американски университети, баща му също беше известен лекар. Известно време стояха, без да говорят. Подобно на всички успели хора, знаещи цената на успеха, изпитваха уважение към успехите и на останалите. Да уважаваш чуждия успех, да го оцениш по достойнство, значеше да цениш и пазиш и собствените си постижения.