Ахмет Алтан - Изневяра

Когато разбра колко опустошителни и жестоки за останалите са игрите му, остана изумен и много, ама наистина много съжали. Тогава за пръв път се замисли, че може би в живота има неща, които той не бе забелязал и върху които не беше се замислил.

Ако Айдан беше по-опитна или ако не си вярваше толкова, виждайки постъпките на мъжа, щеше да избяга. Тя обаче нито имаше толкова опит с мъжете, нито беше обиграна във флирта, нито пък беше жена, която да се бои от тях и да се опитва да избяга. Увереността й, че може да се справи с всяка ситуация, я оставяше обезоръжена и незащитена пред Джем. Странно, но собствените й ум и увереност щяха да я поведат по пътя на унищожението. Но тогава все още не знаеше за това. Всъщност интуицията на няколко пъти й нашепна да внимава, но тя не се вслуша в нея, а се остави на ума и увереността си. По едно време осъзна грешката си, но удоволствието, което получаваше, правейки я, подобно на мъгла я забулваше и скриваше от съзнанието — разбра го по-късно.

Интуицията й, сякаш за да я предпази от грешката, бе потулила някъде разговора за детската площадка. Докато Джем говореше за площадката, тя си даде сметка, че я беше забравила и за да се измъкне от ситуацията, смотолеви нещо от рода на:

— Тези дни съм доста заета. Като се поосвободя, ще дойда да говорим или ще изпратя някоя приятелка при вас.

Джем не настоя повече. Просто отвърна:

— Както искате. Аз през повечето време съм си у дома. — Прехвърли хавлията на другото си рамо и тръгна.

След като Джем си тръгна, без да се опита да продължи разговора, Айдан се успокои. Ядът и притесненията й изчезнаха съвсем. Гледаше от мястото си подир отдалечаващия се мъж. Имаше хубаво тяло. Дупето му беше стегнато като на матадор! Мъжът вървеше бавно, сякаш искаше да даде възможност на Айдан да го разгледа по-добре. Постла хавлията си върху един от шезлонгите, които Айдан можеше да вижда, и легна по очи. Едва сега Айдан си даде сметка, че нито за миг архитектът не я погледна внимателно. Сякаш голото й тяло в банския изобщо не го интересуваше.

Объркана, продължи да стои права. Изпоти се. Неочаквано за самата себе си постъпи като децата — засили се и скочи в басейна. Заплува бързо, с умението на човек, израснал край морето. Държеше главата си във водата — на всеки две загребвания с ръце я извиваше встрани и си поемаше въздух. Без да спира, премина три пъти басейна. Плуваше и забрави за мъжа. В един момент спря и се хвана за парапета по края. Седнал, мъжът я наблюдаваше. Усмихна й се мило и легна отново по корем.

Вероятно никога няма да осъзнаем, че животът е изпълнен със странности и обрати, които преди изобщо не сме допускали и за които, ако някой друг ни разкажеше, нямаше да му повярваме. Когато се връщаше в мислите си към онзи ден, Айдан вярваше, че тишината, която цареше тогава там, я повлече към ужасното бъдеще. Невероятна тишина. Ромонът на водата от преливниците, шумът от крилцата на птиците, които за миг се снишаваха да пият вода и после отново се стрелкаха нагоре, жуженето на златните под лъчите на слънцето пчели между цветята не нарушаваха тишината — напротив, правеха я още по-дълбока. Една странна тишина и спокойствие, обграждащи като стена от останалите хора, а и от живота въобще, двама души, които лежаха в двата края на басейна и които не знаеха почти нищо един за друг. Тишината, която в мислите си наричаше „невероятна“, избутваше всички страхове и съмнения встрани и превръщаше мястото около басейна в огромно пространство, в което тези двама души можеха да направят каквото пожелаят; приказки, фантазии, вълнения, желания, приключения, събрани в лека топка, чакаха да бъдат хвърлени в него. Дълбокото и обещаващо спокойствие като че очакваше от двамата стъпка, решителна стъпка, която да го изпълни със съдържание. Ако Айдан тръгнеше към мъжа с черния бански (боеше се да си го помисли дори), предусещаше, че ще изживее нещо изключително. Знаеше, че мъжът от другата страна си мисли същото. Въпросът беше в това, кой пръв ще тръгне към другия.

Бързо заплува към мъжа. Когато стигна до края на басейна, със същата бързина се върна обратно. Взе хавлията си и папките и без да погледне мъжа, тръгна по губещата се сред зеленината павирана пътечка към дома. Преди да се изкачи по стълбите към пътя, спря. Леко извърна глава. Мъжът лежеше в същата поза, без да помръдва.

Тази вечер Айдан беше мълчалива. Селин и Халюк й говореха за училището и болницата, но тя само от време на време казваше по едно-две изречения и леко се усмихваше.