Джанет Дейли - Маскарад

Защо бе ходил Коул в Марсилия? Този въпрос не излизаше от главата й, докато вървеше по Ибервил, отдалечавайки се бавно от шумните тълпи по Бърбън Стрийт и Роял Стрийт, Преди брадатият г-н Ханкс да подхвърли тези въпроси, тя съзнаваше колко отчаяно иска да повярва, че Коул не е замесен в застрахователната измама. Тайно се беше надявала, че детективът ще разкрие нещо друго — нещо, което не забърква Коул.

Въздъхна и вдигна очи към розовата заря на залязващото слънце, спомняйки си топлината на Коул, неговата усмивка, неговата нежност. Но и студенината, която се появяваше в очите му заради почти маниакалната омраза към нейното семейство и нейните приятели.

Може да е било обикновено съвпадение, че се е оказал в Марсилия по едно и също време с онзи Ким Чарлз. Или пък се е опитвал да го открие и да го разпита за „Дракон“, както самата тя би направила, ако разбереше, че човекът е тук. Реми отново въздъхна, давайки си сметка, че се старае да го оправдае.

За пореден път се зачуди защо той се противопоставяше така силно на споразумението със застрахователната компания. От алчност ли, както намекваше Ланс? Коул бе казал, че връщането дори на част от парите от застраховката ще постави на карта възможностите на кампанията през следващите няколко години. Заради това ли се противеше? Не му ли стигаха печалбите от продадения на черно петрол?

Защо изобщо би направил всичко това? Ланс бе казал, че понеже е разбрал, че няма да може да стабилизира компанията иначе. Така ли беше? За да запази гордостта си? Или само заради парите? Но нали изпитваше отвращение към семейството и неговото богатство? Или… го беше направил заради нея? Дали не се е чувствал толкова несигурен, че си е помислил, че тя не може да го обича, ако няма много пари? Не е ли съзнавал колко много го обича тя?

Да, това беше проблемът — тя наистина го обичаше. Даже подозирайки, че може да е извършил измама, продължаваше да го обича. Ето защо я болеше толкова. Виновен или невинен, тя го обичаше. Беше изумително да открие, че го обича толкова дълбоко и силно.

Една сълза се стече по бузата й. Изтри я и се огледа, за да види дали някой не е забелязал. Но малцината туристи, които се разхождаха бавно по тихата странична улица, не й бяха обърнали никакво внимание.

Тогава чу забързани стъпки зад себе си. Машинално стисна по-здраво чантата си и понечи да погледне назад.

Внезапно хванаха ръцете й и я спряха. Понечи да извика, но някаква потна ръка затисна устата й и задави звука. Почувства силна болка, когато извиха ръцете й. Усети се притисната към яко мъжко тяло.

Пред нея също стоеше мъж в синкава карирана риза и избелели джинси. Беше с маска — маска на прасе с тъмни зли очички и зъби, стърчащи от краищата на грозна зурла. За частица от секундата Реми се запита как досега не е забелязала колко страшна може да бъде свинската муцуна.

В следващия миг един глас изръмжа в ушите й:

— Това е единственото предупреждение, което ще получиш, момиченце! Спри да задаваш въпроси и си дръж устата затворена!

Този глас? Беше го чувала и преди… Онази нощ на дока. Това беше същият човек, който я бе хванал за ръката, причинявайки й болка и я бе нарекъл „момиченце“.

Докато се опитваше да види лицето, което се бе притиснало до ухото й, нещо се стовари в стомаха й. Не можеше да диша от болка. В следващия момент юмрукът пак се стовари върху нея. Опита се да се извие настрани, за да избегне третия удар, но не успя. Почувства остра непоносима болка.

На улицата има толкова хора, пропищя мозъкът й. Нищо ли не виждат? Защо не идват да ми помогнат? Ръката вече не покриваше устата й, но Реми не можеше да издаде никакъв звук. Вече се задушаваше. Беше като кошмар — опитваш се да изпищиш, искаш да изпищиш, но от теб излиза само безмълвие.

Зърна като в мъгла ръката, насочила се към лицето й. След това главата й забуча от ударите в челюстта. Изведнъж земята под краката й пропадна. Усети, че се свлича на тротоара.

Когато замаяно се огледа, ги забеляза как тичат надолу по улицата. Видя и тълпата, която я наблюдаваше с ужас. Опита се да се изправи… Господи, как болеше!

При всяко предпазливо поемане на въздух Реми усещаше острите антисептични миризми на болницата. Болката бе намаляла, но все още пулсираше в лицето и стомаха й. Фокусира погледа си върху зелените завеси, които разделяха нейния кът от останалата част на помещението за спешни случаи.

— Можете ли да ми кажете нещо друго за тези двама мъже? Цвета на кожата им? Очите им?